Арчибалд Кронин - Песен за петаче

Колко ярка беше луната, колко чиста и далечна. Нашата звезда — щастливата звезда на Керълови, изгряваше също, за сетен път — ясна и далечна, за да се присъедини към Млечния път, проточил се нейде високо над нас.

Следващият ден беше неделя и може би защото бяхме настроени в дух на благодарност, ние отидохме на литургия в Дринтън, след което се завърнахме вкъщи за един късен и много специален обяд, включващ в менюто си печена патица, следвана от фруктова салата с желирани череши и сметана, която мама умееше да приготвя забележително вкусно. В смрачаващия се зимен следобед, след като татко си подремна малко, мама направи предложение да отидем на кратка разходка надолу по брега. Около нея все още се носеше сякаш златисто сияние — следствие на вчерашния й успех. В допълнение тя бе щастлива по особен начин, като че ли отнесена нанякъде, едно настроение — имах предвид замечтаните, преливащи от блажени спомени погледи, отправяни от нея към него — което аз несъзнателно, интуитивно свързах с нежните отношения на татко с дамата на неговото сърце. Вече бях започнал да усещам силното физическо влечение, което свързваше моите родители и заради което още от самото начало, преодолявайки всякакви възможни спънки и препятствия, те бяха заживели като едно цяло, въпреки че всеки от тях идваше от напълно различен свят. Това влечение продължаваше да съществува и сега под формата на здраво споен и взаимно откликващ на всеки повик на партньора съюз.

В по-късните ми години, когато се случваше да чета спомени за нечии други детства, много често окаляни от постоянните родителски кавги, пораждани от съпружеска несъвместимост и взаимна омраза, аз започнах все по-ясно да осъзнавам, че в своя брачен съюз майка ми и баща ми, истински щастливи, изглежда са били единствени по рода си. И макар да имаше по някоя и друга спонтанна буря, разразила се вследствие на буйния темперамент на татко, те никога не продължаваха повече от час-два и обикновено свършваха със сърдечно сдобряване. Освен това, дори и когато мълчаха, между тях винаги съществуваше взаимно разбиране, което превръщаше дома ни в безопасно и уютно място сред този толкова често застрашителен свят.

Сега това настроение се усещаше в атмосферата наоколо, след като бяхме ходили до местността Гедис, намираща се в противоположна посока на „Брегът на розата“ — място, което поради не съвсем понятни за мен причини мама винаги старателно отбягваше. Ние, потопени в падналата мека мъгла, с бавна крачка се връщахме по безлюдния бряг на устието на реката. Въздухът бе така неподвижен, че тихите бълбукания на отлива достигаха до нас като едва доловимо ехо от някаква далечна морска раковина. Майка ми крачеше лениво отпред, придружена от Черньо — дворния котарак на Снодграсови, който по време на тези разходки често се присламчваше сам към нея. Аз и татко бяхме поизостанали на няколко крачки и играехме на „жабки“, за което, макар и снизходително, бяхме сгълчани от мама, понеже всеки път, докато брояхме, надавахме остри викове, когато плоските камъчета, изгладени до съвършенство от безкрайните приливи и отливи на реката, започваха да се плъзгат, подскачайки игриво по спокойната сива повърхност на водата.

Изведнъж, както хвърляше, татко се закашля с къса раздираща кашлица, изправи се бързо и постави кърпичката на лицето си. Аз го погледнах изненадано, след което, преструвайки се, че правя важно съобщение, извиках:

— На татко му потече кръв от носа!

Мама се обърна. Видях как изражението на лицето й се промени. Видях също, че кърпичката покриваше устата на татко. Мама се приближи.

— Конър, това е от кашлицата ти.

— Няма ми нищо! — Бе свалил кърпичката и се взираше, сякаш оглупял, в едно малко алено петно. — Просто малко кръв. Очевидно съм се пренапрегнал.

— Но ти се закашля — продължи да упорства тя, силно загрижена. — Трябва да седнеш и да си починеш.

— Няма нищо. Само лек бодеж някъде отвътре. — За доказателство той се напъна и изкара лека, изкуствена кашлица. — Виждаш ли, всичко отмина.

Мама не отговори. Устните й се събраха с изражение по скоро на твърда решителност, отколкото на примирено покорство. Тръгнахме отново по пътя и макар от време на време да хвърляше по някой поглед към татко, в очите на мама вече не се четеше онази щастлива отвеяност и тя продължи да мълчи упорито, докато не се прибрахме вкъщи.

Тази кашлица на татко се проявяваше периодично, особено във влажно време. Към нея той се отнасяше с пренебрежително високомерие, наричайки я „леки прояви на бронхит“, като дори я приемаше с някакво чувство на собственическа гордост, сякаш това, охарактеризирано като „моите бронхиални склонности“, бе едно добродетелно качество, присъщо само на него. Тя бе частично облекчавана от негови собствени билкови процедури, но се беше настанила нежелана в живота на семейството ни и бе приета като някаква съществуваща даденост и естествено природно явление въпреки епизодичните протести на майка ми. Нямах мнение по този въпрос, нито пък в дадения случай го свързах с онова абсурдно малко аленочервено петънце, което сам татко прие така, сякаш бе нещо съвсем невероятно или поне така маловажно, че веднага след като се завърнахме у дома, свиркайки си с уста, аз, заедно с Черньо, се отправих към фермата да донеса млякото — едно вечерно задължение, което сега бе прехвърлено на мен.