Арчибалд Кронин - Песен за петаче

Дали не сънувах? Очевидно не, защото когато парчето свърши, без никаква пауза и без да изчака избухналата вълна от аплодисменти, дори преди някой да бе извикал „Давай още“, мама се хвърли безстрашно в тактовете на следващата динамична мелодия на известната група „Гайдарите“ — любимата песен на шотландската планинска пехота „Петелът на Севера“. Ако първото изпълнение се бе харесало на контингента от Левънфорд, то следващото ги покори напълно. Преди да бе стигнала до половината на песента, те вече бяха започнали да пеят:

Все още не бе затихнал последният акорд, вибрирайки никъде горе високо в тавана, и избухна нов залп от аплодисменти и трополене на ботуши по пода, придружен от местни подвиквания „Бис“, „Бис“. Сега вече мама наистина се разплака. Без много да му мисли, тя се впусна в ново, безразборно изпълнение, което можех да нарека само мешаница или по-скоро импровизация на разни мелодии — тъй като много от тях ги свиреше само по слух — възраждащи шотландския национален дух: „Твоите брегове и склонове“, „Шумоли, зелен шубрако“, „Отвъд морето, чак до небето“, като накрая завърши с местната любима на всички „Красивият бряг на езерото Ломънд“. Ефектът бе впечатляващ — дори и най-неотзивчивите от присъстващите в залата, които аз бях приел за наши врагове, сега вече бяха завладени от изпълнението и отмерваха ритъма с крак, кимаха и хъмкаха колективно с другите, пренесени сред възвишения свят от брилянтните, мелодични настроения на сантименталност и национален дух.

Аз сияех от гордост с почервенели от ръкопляскане длани, засвидетелствайки по този начин почитта си към тази прекрасна майка, чиито неподозирани от никого ум и талант бяха спасили начинанието от провал.

А те искаха още. Дори след като мама стана от пианото, те не пожелаха да я пуснат. Някой иззад завесите сигурно й бе подвикнал да отстъпи пред желанието на публиката. Какво щеше да изсвири сега? Отговорът дойде бързо, като междувременно погледът й сякаш пробяга по редовете, опитвайки се да ни намери. Тя удари първия акорд на песента на Муур „Далеко от земята“ — дан на почит не към старото й чувство на вярност и преданост, а към новото. Тя също така запя спокойно и уверено, като че ли стоеше пред пианото вкъщи. Едва смеех да си поема дъх, докато гласът й се извиси ясен и мелодичен над прикованите, застинали неподвижно слушатели в залата.

Облегнат назад, татко засука мустак и със странна, замаяна усмивка на лицето си продължи да гледа мама с прикован върху нея поглед, сякаш не можеше да повярва на очите си. И когато най-после тя слезе от сцената след окончателния реверанс, баща ми рязко се изправи и демонстрирайки с всеки свой жест, че събитието на вечерта бе приключило, ме хвана за яката и направлявайки ме по пътеката между редовете, излезе от залата.

Не се наложи да чакаме дълго мама. Тя заслиза забързано по стъпалата пред страничния вход, носейки палтото си в ръка, с навит около главата бял шал с ресни и после се затича право към нас. Татко я прегърна така силно, че краката й се отлепиха от земята.

— Грейси, Грейси… — шепнеше той в ухото й. — Знаех си, че го имаш вътре в себе си!

— О, мамо! — подскачах развълнувано аз. — Беше великолепна!

Мама леко се задъха.

— Беше една отвратителна каша от сантименталности, но реших, че това е единственото подходящо за случая и мисля, че го харесаха.

— Но те просто подивяха от удоволствие, мамо — извиках.

— Не можеше да бъде по-добро — измърка татко.

— Не исках да свиря толкова много, но лейди Мийкъл ме накара.

— Ах — възкликна татко и доволно щракна с език. — Знаех си, че Банелите ще са на наша страна. Но какво те накара да постъпиш така все пак? Тя ли ти даде идеята?

— Не.

— Тогава кой?

Мама му хвърли един лукав поглед.

— Трябва да беше твоят „господин Мартел“ — с трите звезди.

И тримата нададохме вик и избухнахме в див смях. Какво удоволствие, какво блаженство! Какъв триумф за Керълови.

— Не трябва да правим това, Кон — рече изведнъж мама. — Помисли си за бедната Маги. Знаеш ли, през цялото време, докато свирех, някъде вътре в съзнанието си чувствах, че го правя за нея.

Прибрахме се заедно пеша под светещата луна, като мама и татко се бяха прегърнали и говореха ли говореха, сякаш никога нямаше да спрат, но аз ни най-малко не изпитах ревност от това, нито пък се почувствах изолиран, тъй като мама със свободната си ръка бе успяла да намери моята и я бе мушнала в топлия джоб на палтото си. Тя ме държа нежно така чак докато се прибрахме вкъщи.