Арчибалд Кронин - Песен за петаче

Темата бе разработена в различни вариации. Татко, докладвайки с горчивина последните клюки по време на вечерята, не пощади и нас. Ако не сме били застанали между една всеотдайна майка и нейното единствено дете, подмятайки фалшиви обещания, с които само сме възбудили илюзорни надежди, ако просто сме я били оставили да си бъде бедното момиче, то тя все още щяла да бъде жива и щастлива. И що за хора сме били — каква нужда сме имали изобщо от прислужница!

Мама, която не си бе подавала носа навън дни наред и която сега, по време на вечерното ни ястие, едва се бе докоснала до храната си, притисна ръцете си една в друга.

— Ще трябва да се махнем, Конър.

— Да се махнем ли?

— Да. Да се махнем от това окаяно селце Ардънкейпъл. Ти винаги си го искал.

— Какво! — Веждите на татко се повдигнаха застрашително нагоре. — Да бягаме! Да щукнем като зайци! Ти мене за какъв ме имаш? Какво му е лошото на Ардънкейпъл? Тук ми харесват и мястото, и природата. А особено пък сега нищо не е в състояние да ме накара да се махна. Освен това… — Той заговори бавно, явно с определена цел: — Недей да забравяш, че си поела ангажимент с концерта.

— Стига! — изплака мама и цялата доброта на нейния характер се скашка само при споменаването на тази идея. — Няма да ходя на никакъв концерт. Никога, за нищо на света!

— Ще отидеш, Грейс.

— Не, не. Не мога да направя това.

— Трябва да можеш.

— Не съм способна на такова нещо. Ще се проваля.

— Няма.

— Но, Конър… как да застана там, пред всички тях, и при това сама?

— Ти няма да бъдеш сама. Аз ще бъда с теб. Също и Лорънс. Не разбираш ли, девойко — той я гледаше мрачно, — че ако не отидеш, това ще бъде прието като явно признание за вина. Ние сме напълно невинни за злощастния инцидент с Маги. Затова трябва да отидем всички и да се изправим пред тях, показвайки им, че не даваме пукната пара за това, което мислят за нас.

Вече чувствах как се разтрепервам пред перспективата, протягаща смразяващите си ръце към мен. Въпреки това, докато и аз, подобно на мама, стоях слисан и объркан, татко ни гледаше със спокойна, самотна решителност.

— Ще видиш — рече той, все едно говорейки сам на себе си. — Да, ще… видиш.

В следобеда на уречения за концерта ден татко се прибра вкъщи с по-ранен влак. Под мишницата си носеше дълга, твърда картонена кутия, чието съдържание ми бе показано, когато в шест и половина мама слезе бавно, почти неохотно, надолу по стълбите. Изглеждаше така прекрасна, но толкова ужасно бледа, облечена в новата синя копринена рокля с дълбоко деколте и дълги плисирани поли.

— Да — отсече татко с твърд глас, след като я изучи критично, — точно като цвета на очите ти.

— Много е красива, Кон — рече тихо мама, — и сигурно струва цяло състояние. О, чувствам се толкова нервна.

— Няма смисъл, девойко — успокои я татко със същия убедителен тон.

И тогава, за мое голямо изумление — защото никога досега не бях виждал подобно нещо в къщата, а и знаех, че баща ми бе предано верен на твърдите си навици, които изключително рядко бяха нарушавани с по някоя халба бира, изпита заедно с неговите клиенти — той извади една сплескана бутилка с отчетлив етикет: „Бренди Мартел — три звезди“. Много внимателно, сякаш отмервайки лекарство, той отля солидна доза в една чаша, изля внезапно щедро от шишето на земята и подаде чашата на мама.

— Не, Кон, недей.

— Гаврътни го — настоя неумолимо татко. — Това ще ти вдъхне кураж.

Докато мама се колебаеше, се чу потропването на конски копита и един файтон със скърцане спря пред нашата врата. Потрепервайки от звука, тя трескаво грабна чашата и както я гледах с опулени очи, я гаврътна наведнъж, което я накара да се задави.

Здрачната вътрешност на файтона донесе известно временно облекчение. Аз седях вдървено на ръба на седалката леко задушаван от твърдата колосана яка и неделния костюм. Татко също бе облечен в най-добрите си дрехи, а мустаците му бяха внимателно подравнени и засукани по такъв начин, че връхчетата им стърчаха войнствено нагоре. Ако не друго, поне открито демонстрирахме патетичната си храброст пред това, което ни очакваше. Минавайки покрай ковачницата, червената пламтяща светлина от разгорени отвътре огън внезапно освети вътрешността на файтона аз мярнах за миг как мама се протегна напред и потупа ръката на татко.

— Сега вече не съм уплашена, Кон. Чувствам отвътре такава топлина и сила. Знам със сигурност, че ще се представя отлично.

Татко тихо се изсмя — да, за мое най-голямо изумление, той наистина се смееше.