Арчибалд Кронин - Песен за петаче

Приех незаслужения комплимент с мълчание.

— И как стана това?

— Ами аз хвърлях, госпожице.

— Млади момко Керъл… предполагам, че ти си младият Керъл… не се обръщай към мен, сякаш съм момичето от магазина. Можеш да ме наричаш госпожица Гревил, поне докато отношенията ни не станат по-близки. И какво хвърляше?

— Камъни, госпожице… Гревил.

— Камъни! О, боже, какви непристойни навици. Нямаше да имам нищо против, ако бе счупил прозореца ми с топка. Но с камъни! Защо?

— Ако искате да знаете — отвърнах аз, вече започнах да се окопитвам, — хвърлям, защото мога да се целя много добре. Мога да ударя който стълб посочите от другата страна на пътя.

— Наистина ли? — възкликна тя с явен интерес.

— Да ви покажа ли?

— О, не. Не с камъни. — Жената замълча за момент. — А не хвърляш ли с топка?

— Не, госпожице Гревил. Аз нямам топка.

Тя ме изгледа проучвателно, почти със съжаление, след което ми каза да седна и излезе. Докато я нямаше, аз седях на ръба на една табуретка и се оглеждах наоколо. Голямата стая ме объркваше и същевременно ме изпълваше със страхопочитание. Вътре имаше странни мебели, каквито не бях виждал никога досега, не тъмни и блестящи от френската политура, а в много по-блед нюанс, с цвят на мед — столовете със седалки, изплетени на цветни ивици, един вграден шкаф, в който се виждаха порцеланови съдове, украсени в жълто и златисто, килимът с основен сив цвят и централни фигури в пепеляворозово. Имаше и цветя около прозореца, а също и в голямата синя ваза върху пианото, което, без да има някаква прилика с нашето, беше дълго и плоско.

Погледът ми се плъзна към камината, върху която стояха подредени голям брой малки сребърни купи, когато госпожица Гревил се върна обратно в стаята.

— Вземи ето тази. — Станах и тя ми подаде една топка. — Тя има своя история, която вероятно няма да те заинтересува. Принадлежеше на брат ми.

— Онзи с греблата ли? — попитах, почувствал се ентусиазиран.

— Не, не. Не този с водните спортове. Другият, по-малкия.

Жената се усмихна разсеяно и въпреки това не недружелюбно, но за мое голямо съжаление аз безпогрешно разбрах, че това бе усмивка на отпращане. Първоначално нямах желание да идвам, а сега, макар и странно, не ми се искаше да си вървя. Нейните загадъчни изрази за този с водните спортове и вероятно за другия със земните ме заинтригуваха силно. Направих усилие да продължа разговора:

— А на вашия по-малък брат няма ли да му трябва топката?

— Сега вече не му трябва нищо — отвърна безлично тя. — Беше убит преди две години при Спайън Коп.

— О, госпожице Гревил — възкликнах аз, обхванат от изблик на съчувствие, — той е дал живота си за краля и родината.

Тя ме изгледа с неизразимо отвращение.

— Недей да се държиш като някой малък сантиментален глупак, защото в противен случай нашето кратко и случайно запознанство може да приключи дотук.

И госпожицата позвъни със звънеца, за да бъда изведен.

Майка ми, макар и останала неприятно изненадана, че съм забравил да предложа пари за счупения прозорец, прояви едновременно интерес и удоволствие, когато й разказах по-подробно за моята визита, от която тактично пропуснах да спомена последната фраза. Още от момента на нашето пристигане тя проявяваше учтиво любопитство към нашите съседи. Само че при по-подробен преглед се оказа, че топката май беше твърде безполезна. Твърда, покрита с кожа, съшита с ръчен шев, тя нито подскачаше, нито по някакъв друг начин откликваше на опитите ми да я използвам за игра. Същата вечер я показах на татко.

— Това е топка за крикет — обясни ми той. — И с нея е било играно.

— Госпожицата е обяснила на Лорънс, че това е топка със собствена история — намеси се мама с явен интерес.

— Без съмнение! — Татко отправи към мама една иронична усмивка. — Според агента за недвижими имоти тази жена сама по себе си е една невероятна история. Едно време семейството й било заможно. Имали голямо имение близо до Челтънъм. Но баща й прахосал по-голямата част от него и тя се захванала с преподаване — отначало в колежа в Челтънъм, а после в „Света Ана“. Но сега вече се е отказала.

— Чудя се защо ли? — рече мама замислено.

Татко се усмихна още по-озадачаващо.

— Склонен съм да вярвам — измърмори той с възможно най-прилежен тон, — че с част от своите прояви тя загатва за някои дребни о-со-бе-нос-ти в характера си.

Той придаде на тази дума една специфична интонация, присъща за текста на популярна от онова време песен, която започваше така: „О-у, не е ли тя о-со-бе-на?“.