Арчибалд Кронин - Песен за петаче

Усмихна ми се и аз видях как моментално се притесни от неудобство, което ме накара да почувствам, че го харесах повече от миналия път. Без да говори, все още държащ ме за ръка, чичо ми погледна въпросително към госпожица О’Риърдън, която му даде дълго и подробно описание на пътуването ни. Докато тя говореше, на мен се удаде възможността за сетен път да проуча своя роднина. От четиримата братя Керъл двама бяха руси, а двама тъмнокоси. Саймън — най-младият от тях, по онова време на не повече от двайсет и шест години — беше от тъмнокосите, с черни коси, сини очи и толкова висок, че стоеше леко прегърбен, сякаш се пазеше да не удари нещо с главата си, например полилея. Освен това, облечен в черно расо, той изглеждаше някак по момчешки, почти обезпокоително слаб.

— А Конър? — попита чичо ми с тих глас, след като икономката бе приключила с разказа си.

Тя не отговори, а вместо това, отправила многозначителен поглед над главата ми, мълчаливо стисна устни, поклати едва забележимо глава и излезе от стаята.

— Госпожица О’Риърдън ще ни донесе чай. Надявам се, че морският въздух ти е отворил апетит — каза бодро чичо.

Той ме сложи в единия от двата стари, тапицирани с доста износена кожа стола, разположени от всяка страна на камината, и след като отиде до писалището си, застанал прав до него, каза:

— Нека само привърша с това, което правех. След минутка идвам при теб.

Почувствах инстинктивно, че той се опитва да даде възможност на всеки от нас да свикне с присъствието на другия. Определено обкръжението, в което се намирах, ми изглеждаше доста странно. Освен столовете и писалището с розетка, върху което бе поставена голяма статуя на Мадоната в синьо и бяло, в стаята имаше много малко други мебели и някак си липсваше комфорт. Избелелите от времето завеси бяха доста захабени, а килимът, подобно на столовете, беше силно протрит, подсказвайки, че през десетилетията по него бяха преминали стотици човешки крака. Погледът ми бе привлечен от лавицата над камината, върху която бе оставена свещеническата му шапчица. До нея имаше дълга редица от пенита, наредени на малки купчинки една до друга. На стената висеше разпятие, направено от черно дърво и слонова кост. Но това, което наистина ме впечатли, бе една голяма гравюра на другата стена, представляваща дългобрад, полугол космат старец, извисил се на върха на висока каменна колона.

— Харесва ли ти? — Чичо Саймън беше станал и ме наблюдаваше с лека усмивка на лицето.

— Кой е този?

— Един от любимите ми светии.

— Но какво прави там горе?

— Нищо особено. — Този път чичо наистина се усмихваше. — Просто е бил странна личност и е станал светия.

В този миг, с изражение на върховно усилие, госпожица О’Риърдън влезе с черен лакиран поднос в ръце, на който бяха поставени принадлежности за чай и една голяма чиния, пълна с дебели филии хляб, намазани с масло. Макар и привикнал на много по-добри закуски, аз едва забелязах липсата на кекс. Умът ми до такава степен бе зает с чудния старец на колоната, че веднага щом икономката излезе от стаята, аз запитах:

— На колко високо е бил той, чичо, и колко време е стоял там?

— Бил е на трийсет и шест аршина 16 16 Аршин — стара линейна мярка за дължина, около 45–55 см, равна на дължината на ръката от края на средния пръст до лакътя. — Б.пр. височина и освен това колоната е била на върха на една планина. Стоял така в продължение на трийсет години.

Всичко това бе толкова изумително, че аз се задавих, както дъвчех първата си филия с масло.

— Трийсет години! Ами как е получавал храната си?

— С помощта на една кошница, смъквана надолу с въже. Разбира се, той много е постил.

— А как не е падал отгоре, докато е спял? Аз със сигурност щях да падна.

— Ами той е бил приказен старец. И по всяка вероятност не е спал много. Може би неговата риза от човешки коси го е държала буден.

— Боже мой, чичо. Риза от човешки коси!

Той се усмихна.

— Не мога да разбера защо си е направил такава риза — промълвих накрая аз.

— Виж, Лорънс. — Почувствах как през тялото ми премина тръпка на удоволствие, когато го чух да произнася малкото ми име. — Симеон е живял преди хилядолетия, в дива планинска страна, обитавана от дивашки племена. Както можеш да си представиш, големи тълпи хора се стичали при него, за да го видят. Той им проповядвал, много често с часове наред, лекувал болните, понякога изпълнявал ролята на съдия, правел чудеса и по този начин успял да спечели огромен брой хора за Христовата вяра.