Арчибалд Кронин - Песен за петаче

— О, чичо, трябва да го накараме да тръгне! — Обхванат от вълнение и припряност, аз едва се усетих, че съм използвал класическата фраза на госпожица О’Риърдън.

Изглежда, и той като мен мислеше същото. Свали палтото си и двамата коленичихме на голия цимент. Заедно смазахме машината с неговата масльонка от велосипедните му инструменти. Проверихме най-внимателно всяка от работните му части. В напразни усилия развивахме гайки и после отново ги затягахме. Легнал по корем на алеята, с мръсни петна от смазка по лицето, чичо духаше усилено пламъка в горивната камера с намерението да увеличи температурата, когато ненадейно се появи госпожица О’Риърдън.

— Ваше Преподобие! — Ръцете и очите й се повдигнаха нагоре в жест на ужас и изумление. — И сте по къс ръкав, и сте в такова състояние. А господин и госпожа Лафърти ви чакат в църквата с горкото некръстено, невинно детенце, и то от половин час.

Той се изправи, гледайки с извинителна усмивка към госпожица О’Риърдън, приличащ досущ на виновен ученик. Но тръгвайки забързано към църквата, ми отправи окуражаващ поглед.

— Още не сме победени, Лорънс. Ще опитаме отново.

И ние наистина опитахме. Опитвахме многократно, но всеки път безуспешно. Упоритата машина се превърна за нас във всецяло погълнало ни хоби. По цял ден я коментирахме, като ползвахме нетехнически термини, решени на всяка цена да не останем победени.

В срядата на следващата седмица ние току-що бяхме обядвали, кафето на чичо бе донесено и той бе избрал и запалил пурата си. Винаги имаше навика да пуши с някакъв замечтан маниер, полупритворил клепачи, сякаш се пренасяше обратно в любимия си Валядолид. А колко изненадан и натъжен щях да остана, ако знаех, че след няколко месеца той щеше да бъде прехвърлен обратно в онзи град, за да стане член на преподавателския състав на колежа. Но този следобед аз не знаех за това, нито пък, в което съм сигурен, знаеше и той. Размекнат от кафето и пурата, в очите му проблеснаха закачливи искрици.

— „Летящият шотландец“?

— Да, чичо! — извиках с готовност аз.

Извадихме машината изпод навеса за инструменти. Докато госпожица О’Риърдън наблюдаваше с неодобрение действията ни от прозореца на кухнята, правейки забележки под носа си и към госпожа Витело, ние го смазахме, наляхме спирт и вода и изчакахме водата да загрее до точката на кипене. Но напразно, всичко това отново не доведе до никакъв резултат. Просто не искаше да тръгне.

С глави, наведени над мъчещата се машина, чух чичо да казва, този път с нотка на песимизъм в гласа си:

— Трябва някъде да е заял. Я се опитай да го разклатиш.

Аз го разклатих, грубо, силно, и накрая ядосано го ритнах. Моментално се чу остро изгърмяване. Някъде от вътрешността си, бойлерът изстреля топчица скашкана гъста материя. От някаква неподозирана дюза изсъска струя пара. Колелата се завъртяха мощно и „Летящият шотландец“ изхвърча от мястото си като стрела.

— Ура-а-а! — изкрещях аз. — Върви. Вижте, госпожице О’Риърдън, вижте!

Той се носеше право надолу по бетонната алея, набирайки все по-голяма устремност с всеки тласък на мощните си бутала, колелата се надпреварваха едно с друго, от комина му излизаше пара, а горивната му камера искреше като опашка на комета. Беше една величествена, изумителна гледка!

— О, небеса! — изведнъж възкликна чичо ми.

Последвах погледа му.

Сара Мууни току-що бе излязла от църквата и с приведена глава, влачейки сакатия си крак, потропваше с патерицата си, тръгнала към нас.

— Пази се, Сара! — извика чичо Саймън.

Но Сара, напълно погълната от мисълта за порцията чай, въобще не чу предупредителния вик, а локомотивът, носейки се надолу с учудваща точност, се заби безпогрешно в патерицата й. Патерицата излетя във въздуха, описвайки съвършена дъга, и се счупи на две с оглушителен трясък. Госпожа Мууни остана да седи на цимента, докато машината, изхвърляйки облаци пара, се прекатури на една страна в тревата и продължи да пуфти задъхано. За момент Сара остана като обезумяла, обгърната от божествени облаци пара, след което с писък се изправи на крака и за утеха на църквата хукна ама наистина като заек.

— Е, да благодарим на Бога, че не се нарани — обърна се чичо към госпожица О’Риърдън, която се бе присъединила към нас.

— Но, чичо Саймън — стиснах го аз за ръката, успял най-сетне да проговоря с глас. — Ти не видя ли? Тя тичаше! Без патерици! Направо си тичаше. Това е чудо!

Той ме погледна замислено, но преди да успее да ми отговори, се намеси госпожица О’Риърдън, която поне този път бе доволна: