Арчибалд Кронин - Песен за петаче

На следващата сутрин, облечен в тези отвратителни доспехи на смъртта, каращи ме да изглеждам като платен участник в погребение, аз се сбогувах с госпожица О’Риърдън, която, прегръщайки ме и обръщайки се към мен с „моето бедно агънце“, ме окъпа в непостижими за никой друг потоци сълзи. Може би тя бе предугадила по-добре от мен какво ме чакаше оттук нататък. След това, придружавайки чичо, ние се отправихме с такси към корабчето за Ардфилън.

Седнахме на палубата, където същият немски квартет свиреше същите жизнерадостни виенски валсови мелодии. Сърцето ми трепна от музиката, под чиито ноти няколко деца скачаха наоколо. Искаше ми се да стана и да се присъединя към тях, но мислейки мрачно за облеклото си, което в действителност бе привлякло върху мен много съчувствени погледи, не посмях да го направя.

Погребението бе извършено на местното гробище в Лохбридж в присъствието на тесен кръг хора, където бяха дошли и скромните, но все пак изключително достойни и благочестиви родители на баща ми. Тук, в този индустриален град, изгонени от парчето ирландска обработваема земя заради големия картофен глад, се бяха установили Лорънс и Мери Керъл, за да изживеят смирено живота си с благочестива скромност; тук, преди да се ожени, моят баща бе живял на квартира в една ергенска стая; тук беше и предприятието на чичо Бърнард — Ломъндовите изби, което сега се бе превърнало, за моя изненада и огорчение, в една пустееща и западнала кръчма, над която живееха моят чичо с жена си и двамата ми братовчеди — Терънс и Нора.

Времето през този следобед беше сиво и от небето ръмеше ситен дъждец, когато кортежът излезе от църквата и се отправи към гробищата. Само че аз не бях там, за да мога да гледам. За мое огромно облекчение мама бе наредила да не присъствам на заравянето на татко в гроба. Предишния ден, въпреки отчаяните ми протести, бях придуман от чичо Бърнард да кажа, както той се изрази, своето „последно сбогом“ на баща ми, поставен в ковчега. Това бе първото ми запознанство със смъртта и в онзи момент почувствах как изтръпвам при вида на татко — толкова млад, толкова красив, едно съвършено восъчно подобие на самия себе си, излегнат в пищния, гравиран, пълен с възглавнички ковчег, който самият чичо Бърнард — изпаднал в екстравагантна сантименталност — бе поръчал против желанието на мама.

Приготвен педантично за гроба — със сресана коса, с подравнени мустаци — татко бе натъкмен, както самият той би се изразил иронично, „до последното косъмче“. И тъкмо когато чичо Бърнард с просълзени очи вдигна едната от онези безжизнено увиснали, студени като глина ръце и я постави в моята, от което ръката ми изтръпна още с докосването, в същия този момент върху мъртвата брадичка, гладко избръсната от човека от погребалното бюро само преди ден, аз забелязах леко наболата червеникава брада, която бе започнала да никне. Изпищях ужасен и издърпвайки ръката си, сякаш обезумял, хукнах от стаята, като на минаване през вратата халосах главата си в ръба й. Затова сега с превързано чело, но освободен от по-нататъшните терзания, свързани с гробищата, аз чаках заедно с новата си братовчедка Нора в задния двор на Ломъндовите изби.

Дворът се намираше между железопътните линии и задните голи тухлени стени на помещенията на избата. Беше едно странно, невероятно място, оградено от изпочупен дървен стобор — ничия земя, цялата задръстена от нахвърляни на купчини ненужни вехтории, дървени касетки, купища празни и строшени бутилки с окъсани, подгизнали от дъжда сламени оплетки по тях. Голяма купчина сгурия задръстваше входа към вратата на мазето. В единия ъгъл се виждаше жалка, разнебитена къщурка, пред която кокошките си ровичкаха, кълвяха и кудкудякаха. В друг ъгъл имаше подобна на кучешка по размери колиба, която, изглежда, стоеше изправена само благодарение на плетеницата от ръждясала тел, намотана около нея. И всичко това съществуваше в състояние на такъв невероятен безпорядък и така контрастираше с безупречния ред в моя дом, а и с всичко останало, което някога бях виждал в живота си, че от мястото действително се излъчваше едно страховито, но същевременно и силно притегателно очарование.

Изглежда, лицето ми бе издало какво си мисля, докато се оглеждах наоколо, защото Нора ме погледна с палава въпросителна усмивка.

— Не е много подредено, нали?

— Не, не особено — съгласих се тактично.

— Тук нещата изглеждат така. Около нас винаги е страхотна бъркотия — добави тя с безгрижен тон. — Цялото това място е обречено.