Арчибалд Кронин - Песен за петаче

— И страшен… Ще се убедиш сам. Тери го нарича „бездушно копеле“.

Тези непроизносими думи, изречени с такъв безразличен тон, все едно че се отнасяше до неизвестния за нас епископ, ме разтърси тъй дълбоко, че аз скочих на крака и попитах с упорство в гласа:

— А той какво прави, Нора?

— Има склад в Уинтън. Продава платове на едро. Но чичо Конър обичаше да се шегува и казваше, „че никой никога няма да може да разбере с какво точно се занимава Лио“.

След като още от предния ден бях в силно възбудено състояние, тази неочаквана реплика на баща ми, жив и смеещ се, предизвика внезапен изблик на сълзи в очите ми.

Братовчедка ми се начумери протестиращо.

— О, боже, не го прави отново, точно след като бях започнала да те харесвам. Хайде, ела да ти покажа кокошките.

Сграбчвайки ме за ръката, тя ме поведе насила към кокошарника, твърдо решена на всяка цена да ме отърве от унилото ми настроение.

— Виж ги къде стоят. Кът, кът, кът. Имахме дванайсет, само че две умряха. Тази тук е разклопана — виж как се е насадила да мъти и май ще трябва да я изгоня от полога. Къш, дяволе проклети. А, ето и едно яйце, при това кафяво. Сега ще го вземем и ще ти го сваря за чая.

Тя вдигна пред погледа ми гладкото кафяво, напръскано с петънца яйце с подмамващ жест, но това не помогна. Рязката промяна на дневната светлина с мъждивата, загадъчна атмосфера на кокошарника, мирисът на сламата и други, по-остри ухания само подсилиха първичния, атавистичен страх у мен.

— Няма ли да престанеш, човече, за бога?

Хванала яйцето в ръка, тя ме избута до стената на кокошарника и с едната си ръка, здраво стиснала ме за врата, а с другата, подпряна на стената над мен, тя започна да ме блъска здравата с главата си. Гъстата четина на косата й, допираща се до бузата ми, топлината от непосредствената й близост до тялото ми, решително стисналата ме за врата нейна ръка — всичко това ми подейства някак странно успокоително. Когато накрая, останала съвсем без дъх, тя спря, изпитах силно съжаление, че нейният възстановителен масаж не продължи по-дълго. Бях започнал да се усмихвам вяло, когато изведнъж усетих нещо лепкаво отгоре на черепа си, което сега бе започнало да се стича надолу по тила ми.

— О, божичко, яйцето се счупи — възкликна тя. — Бързо, дай си носната кърпа. Сега, спокойно, няма страшно. Това е страхотен шампоан за косата, няма нищо по-добро от него.

Какво друго ми оставаше да направя, освен да се подчиня на действията й, докато тя бършеше главата ми?

— Както и да е, поне това те накара да спреш да се разводняваш — декларира тя, разглеждайки ме с критичен поглед. — Но мисля, че би могъл междувременно да пийнеш нещичко.

Покорно й разреших да ме преведе през двора към задната врата и после по един тесен коридор стигнахме до салона на заведението.

Докато аз зяпах наоколо с послушническо любопитство дръжките от слонова кост за наливане на бира, редиците с бутилки върху лавиците, триците, нахвърляни на дебел пласт върху пода и след като накрая направих и вътрешен оглед на месинговите плювалници, тя отбеляза:

— Както му е редът, от уважение сме затворили заведението до вечерта.

Тя се приближи спокойно до една малка порцеланова бъчвичка върху тезгяха, украсена с надписа „РУБИНЕН ПОРТВАЙН“, и завъртайки малката никелирана канелка, майсторски наля две пълни чаши с вино.

— Вземи — каза тя, подавайки ми едната чаша. — Гаврътни го. Само не казвай на никого. Това ще те стегне.

Бях се превърнал на глина в нейните ръце. Докато братовчедка ми отпиваше по малко от порцията си, аз набързо гаврътнах моята чаша. След това я последвах нагоре по задните стъпала до гостната — голяма стая, пълна с хубави, но вече доста очукани мебели, която по свой начин бе почти толкова разхвърляна, колкото и дворът. Над камината, пред която бяха провесени да се сушат няколко кърпи, имаше голяма цветна фотография на папа Лъв XIII с няколко пожълтели върбови клонки, подпъхнати в горния край, а в долния — надраскана с розово мастило забележка за състезанията в Еър през юни. В далечния край на стаята се виждаше един педален хармониум с изпочупени клавиши, а в съседния му ъгъл имаше някакви странни обувки, един скъсан плик от кучешки бисквити, няколко опърпани молитвеника и чифт стари презрамки. Беше ми твърде непонятно защо чичо Бърнард е толкова различен от баща ми, който мразеше немарливостта по отношение на себе си и бе почти болезнено придирчив във всичко, отнасящо се до хигиената.