Арчибалд Кронин - Северна светлина

— Това току-що се получи от Асошиейтед прес.

— Да? — Мейтланд го погледна с питащ поглед.

— Изглежда са променили решението си относно атомния център.

— Какво! — възкликна Малкълм съвсем изненадан. — Искате да кажете… че няма да го строят в Атли?

— Изглежда. Сега са се спрели на Северна Шотландия… в Сатърландшър. Държавният подсекретар направил вчера декларация в Камарата.

Той му подаде записа.

— Вярвате ли? — каза Мейтланд, след като го прочете. — Дано направи това, което казва.

— Има изгледи. Заявил, че Сатърландшър е по-подходящо място.

— Слава богу! — по-силно и със задоволство възкликна Мейтланд. — Значи ще ни оставят на мира тук. — И сякаш на себе си добави: — Поне за известно време още.

Когато Фенуик излезе, Малкълм се замисли над всичко онова, което се бе случило, само защото едно министерство не бе взело още от самото начало правилно решение. А ако не беше този мъртвороден проект Атли, те щяха да избягнат безсмислената двугодишна борба и трагедията, с която тя завърши.

Той с усилие насочи ума си към бъдещето и започна да нахвърля дневния ред на предстоящото съвещание. Бе работил напрегнато около половин час, когато познат шум от коридора го накара да вдигне глава. Остана неподвижен, не можеше да повярва, мислеше си, че не е възможно това да са стъпките на Хенри, когато, за негова изненада, вратата се отвори и в стаята влезе Пейдж.

Мейтланд скочи.

— Но защо, Хенри? — попита той колкото може по-леко. — Мислех, че направо ще идете да си легнете.

— Дойдох само за няколко минутки… колата ме чака долу — каза Пейдж, като се опря на масата.

Той беше по-блед откогато и да било, на лицето му се бяха изписали страданията и все пак промяната, настъпила у него през последните дни, макар и очевидна, не беше толкова съкрушителна, колкото се бе опасявал Мейтланд. Кое е това, се питаше Малкълм, което даде на този дребен, болнав и скромен човек сили да устои на всичко? Вярност и чест, отзивчивост към ближния и уважение към дадената дума — крепяха го тези постоянни, неизменни, основни ценности на истинското благородство, докато всеки друг много по-силен физически не би устоял и би рухнал.

— Скоро няма да се видим, Малкълм — продължи Пейдж, като си поотдъхна. — Изглежда, че когато ми позволят да ставам, ще трябва да предприема дълго пътешествие по море. Алис винаги е искала да види Хаваи, тъй че ще отидем там… Но преди това исках да ви кажа, че ви вземам за мой съдружник в „Северна светлина“. Помолих Патон да изготви договора за съдружие. Ще го подпиша преди да отпътувам.

Мейтланд не мръдна, но грозното му лице загуби за момент руменината си и след това бавно пак почервеня. След толкова години непрекъснат, недостатъчно възнаграден труд, това неочаквано предложение така го изненада, че той сега не можа да се овладее напълно. Въпреки усилието да не се вълнува, гласът му леко потрепери, когато каза:

— Какво мога да кажа, Хенри… освен да ви благодаря.

— И така, уредено — каза Пейдж и продължи сериозно: — Но има още нещо. Това вероятно ще ви учуди — може би и не трябваше да говоря за това — но през последните четири дни симпатията и съчувствието, които ми показаха, не само неочаквано, но и напълно незаслужено… са просто още едно доказателство за истинската добрина на хората от нашия град.

Дори и да си спомни саркастичното предсказание на Мофат, Мейтланд с нищо не показа това. Той не каза нищо, а Пейдж продължи:

— И си мисля, дали не трябва да наруша принципите си и да напиша веднъж нещо лично, просто само този път. Вие навярно разбирате вече какво съм наумил. Лично обръщение към нашите читатели… да им кажа още, че винаги съм вярвал в хората… да им благодаря за тяхната лоялност и подкрепа, да ги уверя, че въпреки всичко, което ни се случи, вестникът ще продължава да излиза. — Той се спря, без да снеме очи от лицето на Мейтланд. — Смятате ли, че бих могъл да напиша нещо такова? Или пък ще бъде неподходящо?

— Напишете го, Хенри — каза твърдо Мейтланд, без да си позволи ни най-малко колебание. — Това ще бъде добре за вас. И за всички.

Лицето на Пейдж едва забележимо се просветли.

— Е добре тогава, ще го направя — каза той. — Благодаря, Малкълм!

Когато Пейдж излезе, Мейтланд почака няколко минути и след това се отправи към апаратната. Минавайки по коридора, покрай отворената врата на кабинета на Хенри, той го видя седнал пред бюрото си, малко наведен напред, подпрял глава с една ръка, да пише, да пише напрегнато, да пише личното си обръщение за утрешния брой на „Северна светлина“.