Арчибалд Кронин - Северна светлина

— Мистър Смит… о-о, сър… сър…

— Какво има?

Питър се вкопчи в Смит и истерично захълца.

— Искам да си вървя! Ужасно, ужасно… а и всичко видях.

— Какво? — раздруса го здравата Смит. — За бога, какво?

Питър го погледна, главата му се отпусна назад. Гласът му стана още по-писклив.

— Младият мистър Пейдж… гръмна по мистър Най… мистър Най падна… и тогава се застреля. — Той спря, за да си поеме дъх и още по-високо извика: — Докторът каза, че умрял.

— Кой? — едва промълви Смит.

— Дейвид… младият мистър Пейдж.

Смит се отпусна на стената като труп, устата му се напълни с горчиви слюнки. Чу сякаш отдалеко шума на спускащия се асансьор. Миг след това Най излезе от асансьора, придружен от служебния лекар. Беше разстроен и под наметнатото палто се виждаше превързаната му ръка, но бледите му устни стискаха цигара.

— Мръсното младо копеле! — каза той на Смит, като мина край него.

Като през було Смит видя как се качиха в предното отделение на колата. Той напрегна всичките си сили и вече се готвеше да си върви, когато от асансьора излязоха един след друг двама санитари с носилка, покрита с бял чаршаф. Смит се опита да затвори очи. Не можа. Проследи носилката, когато минаха край него. После я плъзнаха през задната врата на колата. През тясната междина Смит видя на фона на зяпналата мълчалива тълпа един човек, приклекнал в професионална поза, с фотокамера в ръце.

През последните четири дни, след бурята в четвъртък, времето беше необикновено хубаво, истинско късно лято. Малкълм Мейтланд, който минаваше мрачен през Житния пазар на път за редакцията на „Северна светлина“, едва понасяше горещината, още повече че черният костюм, който бе облякъл, му бе отеснял. По време на следствието в залата на Общинския дом беше много задушно — той никога не бе виждал тази зала толкова претъпкана — и затова най-малкото почувства облекчение да излезе на чист въздух. Мястото му близо до страничния изход му позволи да излезе по-рано и сега, като се изкачваше по стълбите към стаята си, той си мислеше, че се връща пръв. Но Мофат беше дошла преди него. През отворената врата на стаята й той я видя да отваря прозорците. Спря се.

— И тъй, свърши се — каза той.

Тя не отговори веднага. След малко мрачно се съгласи с него:

— Да… свърши се.

Облечена цялата в черно, с посивяло от топлината лице, Мофат беше съвсем съсипана и гледаше с невзрачни очи, но тъй като Малкълм чувстваше нужда да поговори с някого, той влезе при нея.

— Хенри твърдо понесе всичко това — каза той след малко.

— По-добре отколкото очаквах — призна тя. — Следователят помогна и той… веднъж поне се показа малко човечен. Но, боже мой — тя сне шапката си, забучи в нея иглите, които я крепяха за косата й и с рязко движение я окачи на куката зад вратата, — тия нещастни млади хора! Какво безумие, какво жалко безумие! Ако този нещастен безразсъден момък поне бе извършил това, което е възнамерявал, всичко това не би било толкова безполезно. Като видях Най как нагло и безочливо си дава показанията при следователя, бих могла сама да го убия. Дейвидова работа, не можа да я свърши.

— Така е по-добре — каза бавно Мейтланд — за Хенри. Уверен съм, че това е общото мнение. Градът е все още на негова страна. В края на краищата от цялата тази каша „Светлина“ излезе по-добре, отколкото можехме да очаквахме.

— Може би — каза тя, като сви вежди. — Но какво коства… колко много коства това. Вярвайте ми, ако не бе станало тъй, името ни щеше още да е в калта. Сигурна съм, че Хенри ще отдаде всичко това на вродената добрина на хората. — Тонът й стана рязък… — Всъщност работата се сведе до това, че една сензация измести друга, по-малка. — Тя се обърна, и сърдито мушна щепсела на електрическия си чайник. — Ще си направя чай. Единственото добро нещо в такъв ден като днешния. И какъв ден! Ще пиете ли?

— Ще взема — каза Мейтланд, като гледаше как тя сваля чашите от архиварския си шкаф и изважда захарта на бучки и тенекиената кутия чай, които държеше в чекмеджето на масата си. След това тя взе бутилката мляко от мястото й на водопроводната тръба. Погледна я подозрително и сърдито измърмори: — Не е днешно, но ще трябва да се задоволим и с него.

— Разбира се — продължи тя, мисълта й все още не се откъсваше от следствието, — най-много ме възмути Смит. Когато казваше, че трябвало да остане при Кора, да не я оставя сама в къщата и като се разплака, беше наистина отвратителен. Още преди това гледаше кротко като божа кравица… когато жената от магазина, мисис Дейл, разказа как видяла Кора да бяга по кея, как й извикала да спре, но тя не се спряла. Само като си помислиш, че такива като него сега са седнали да ронят сълзи за Кора, идва ти да го набиеш.