Арчибалд Кронин - Северна светлина

— Как намерихте вестника? — я попита той.

— Дейвид… мъжът ми.

— Но откъде?

Думите му сякаш достигаха до нея по някакъв дълъг път и забавеният й отговор като че ли премина същото разстояние.

— Всяка сутрин той се разхожда по кея. На будката… видял афиша… разлепили ги навсякъде… донесе вестника в къщи. — Внезапни тръпки я побиха и разтресоха вкочанясалото й тяло. — Най-вече това се мъчех да предотвратя. Знаех какво ще му струва това. Никога не бях го виждала такъв. И да ме остави без да ми продума.

— А къде отиде? — попита Смит.

— Не знам… не мога да ви кажа. Помъчих се да го спра, но нищо не помогна. Не мога повече. Свършено е с мен… Това е краят.

Какво можеше да й каже? Той ле беше способен да мисли за нищо, абсолютно за нищо. Най-после направи напразен опит да я утеши:

— Не е толкова лошо, колкото вие мислите. Той ще се върне при вас.

— Не. — Тя бавно повдигна очи към неговите, а в гласа й имаше нещо, което го смрази. — При мен… не, никога.

Той не можеше нищо повече да получи от нея; отчаянието отново я обзе и тя онемя. Той се опита да се убеди, че по-късно може би заедно със сълзите ще настъпи и облекчение. И тогава се обърна и излезе от къщата.

Обратно към таксито той вървеше бавно — нямаше вече защо да бърза. В далечината бурята бе избухнала и грохотът боботеше над Елдонските възвишения. Дори над Слидън небето беше като олово и въздухът по-душен от всякога. В потресното състояние, в което се намираше, Смит почувства нещо зловещо в тези тътнежи, които като топовни залпове на огромни вълни разтърсваха обедния зной. Качвайки се в таксито, една-единствена едра капка дъжд падна на ръката му, тежка и топла като кръв.

Той каза на шофьора да кара обратно в Хедълстън — друга възможност нямаше. Сега бе изоставил всякаква мисъл да намери Пейдж. В Слидън го няма, или е във влака, или е още в Лондон. Във всеки случай, сигурно вече е научил страшната новина. Сега той вече никога няма да подпише, никога няма да предаде „Светлина“. Нищо друго не им оставаше на двамата с Най, освен да дигнат ръце и да си вървят. Но не само с логиката можеше да се обясни това желание, което внезапно бе обзело Смит да зареже всичко и да бяга. Създалото се в града настроение и силите, които те с Най бяха отприщили, сега го плашеха. Прималя му и той би дал всичко за чаша уиски. Трябва да се маха оттук. Дали щеше да загуби работата си, или не, това сега почти нямаше значение. Важно беше час по-скоро да се махне от Хедълстън.

Нуждата от помощ го тласкаше към Най. Ленард бе казал, че ще бъде в редакцията и когато стигнаха до покрайнините на града, Смит каза на шофьора да го откара в Пруденшъл Билдинг. Сега вече се изливаше пороен дъжд и силният вятър, който се бе извил, шибаше потоци вода върху предното стъкло на колата. Улиците бяха почти безлюдни и само няколко пешеходци, превили се под чадърите, бягаха към някакъв подслон. Но когато от Виктория стрийт излязоха на Житния пазар, те изведнъж се натъкнаха на голямо задръстване. Смит спусна стъклото и погледна навън. Тясната уличка беше задръстена — главно от камиони и други товарни коли, които пренасят продукти на Централния пазар. Той си помисли, че сигурно главният водопровод се е спукал или пък че улицата е наводнена. Не можеше да чака, беше съвсем близо до редакцията. Мушна в ръцете на шофьора няколко банкноти и излезе от колата.

Като сви зад ъгъла и се завтече по Парк стрийт, той видя цялата улица пълна с народ. Въпреки дъжда, хората стояха в гъста тълпа, протягаха врат, надничаха оттук-оттам и се натискаха да се доберат по-близо до входа на една от сградите. За миг сърцето на Смит престана да бие, когато видя, че се натискаха около входа на Пруденшъл Билдинг. Населението се е разбунтувало, си помисли той, разбили са редакцията. Той се изплаши, но как да е трябваше да види какво става. Изтича напред. В този миг чу воя на сирена и откъм булеварда, по пясъчната алея, която обикновено беше затворена за коли, долетя бялата кола за бърза помощ.

Обзет от смъртен ужас, Смит започна с лакти да си проправя път през тълпата. Постоянно повтаряше кой е и искаше да го пуснат. Когато се добра до входа, полицаят го позна и му разреши да влезе. Той застана отвътре, до самата врата, едва дишаше, без да смее да продължи. С голямо усилие натисна копчето на асансьора. Никакъв резултат. Асансьорът не работеше, червеният знак на таблото показваше, че е задържан на третия етаж. Изведнъж той чу някой да тича надолу по стълбите. Обърна се. Беше Литър, младият телефонист. Той видя Смит, спусна се към него и се хвана здраво за ръцете му.