Арчибалд Кронин - Северна светлина

Изведнъж, когато до целта оставаха не повече от две мили, таксито току се занесе, спирачките изскърцаха, то се заклати и спря. Преди още шофьорът да успее да скочи от седалката си, Смит разбра, че се бе пукнала гума. Изгарящ от нетърпение, Смит закрачи нагоре-надолу, а в това време шофьорът повдигаше с крика задната ос на колата и сменяше колелото. Цялото време той непрекъснато мърмореше, че не бил виновен за това, че машината му не била годна да хвърчи с петдесет мили в час по такъв селски път. Самият той не беше млад и тъй като не съблече старото си вълнено палто и не сне дългите до лактите ръкавици, пипаше толкова бавно, че човек можеше да полудее. Смит постоянно гледаше надолу по пътя с надежда да види някоя кола, която да го вземе, но единственото превозно средство, което мина, беше местният автобус за Хедълстън. А на всичко отгоре стана и душно, и от север се надвесваше черен буреносен облак. За Смит нямаше съмнение, че настъпва буря. Най-сетне гумата бе сменена и укротен от обещанието за по-голям бакшиш, шофьорът подкара колата, но вече по-бавно.

Смит не откъсваше поглед от часовника си. Стрелките показваха десет и половина, когато влязоха в селото, което сякаш задрямало, вдъхваше облекчение и спокойствие. Той имаше някаква представа за мястото, дето бе къщата на младия Пейдж, там някъде по пътя на хълма, и твърде скоро можа да я намери. Слезе от колата и пое дълбоко дъх, за да прочисти дробовете си, но когато доближи до входната врата, главата му все още беше размътена и нервите му бяха опънати до скъсване. Следващите няколко минути бяха решителни.

Той предпазливо дръпна звънчето и се ослуша. Никакъв шум. Може би звънецът не работи? Стори му се, че го чу, но в това състояние не беше много сигурен. Позвъни отново, този път по-силно, но без резултат. И когато позвъни трети път, насмалко щеше да изкърти звънчето. Сега вече ясно чу силното дрънкане, но и то остана без отговор.

Опита се да отвори вратата, като въртеше дръжката ту нагоре, ту надолу, но и в това не успя. През прозорците не се забелязваха никакви признаци на живот. Какво става, за бога? Не може да няма никой в къщи. Тогава му дойде на ум, че сигурно Пейдж спи в горната стая — това му се стори твърде възможно. И ако е така, то не може да бъде пречка за Смит, той трябва да се добере до него.

Сега вече шофьорът до оградата наблюдаваше Смит с явно подозрение, но той не му обърна никакво внимание и тръгна по тясната чакълена пътечка, която водеше зад къщата. Както и очакваше, тя го отведе до черния вход. Вратата беше открехната. Тихо, той я отвори съвсем, влезе в антрето и оттам в кухнята. И тук, до масата, седеше Кора.

Тя не помръдна дори, когато той дойде съвсем близко до нея; сякаш не го забеляза, или най-малко, не му обърна никакво внимание. Погледът й се рееше някъде далеч като хипнотизиран от някаква сковаваща гледка. Тя се беше толкова променила, откак я бе видял на концерта преди няколко дни, че той наистина се изплаши. Изглеждаше състарена с десет години, вглъбена в себе си, изчезнали бяха всяка радост и всякакъв живот. Но той сега нямаше време да я съжалява. Трябваше му на всяка цена Пейдж, и той й каза това.

Тя не отговори.

— Вижте — каза Смит, като се наведе над нея, сякаш говори на дете, — търся Хенри Пейдж. Трябва да говоря с него.

Тя толкова забави отговора си, че той се усъмни дали го е чула.

Тогава тя бавно се обърна към него. Лицето й беше бледо като мрамор, почти безизразно, като вцепенено от душевна мъка, толкова дълбока, че парализираше всякакво възприятие.

— Няма го — промълви тя.

— Но… казаха ми…

— Няма го — повтори тя със същия безжизнен тон. — Снощи късно променил решението си. Телеграфира ни, че ще тръгне днес.

— Но на нас ни съобщиха…

— Телеграмата е там… на камината.

Смит прочете телеграмата. Тя беше до Кора, успокояваше я, казваше, че решил да преспи в хотела и да се завърне на следващия ден следобед.

— А, не… — провикна се Смит.

— Та има ли някакво значение? — каза тя.

Изведнъж, като погледна над нея, той видя на масата един разтворен „Глоуб“. Безжизнените й очи проследиха погледа му и се спряха на вестника.

— Да, ето. Сега сте доволни, вярвам. Първият път ударихте само мен. Сега погубихте всички ни.

Инстинктивно Смит се приготви да възрази. Искаше да се оправдае, да й каже, че не той е извършил това, но не посмя. Той беше замесен в това дело не по-малко от другите, ако не и повече. Освен това, тя беше права. Сега всичко е безполезно. Както бе казала, те всички бяха загубени, думите и делата, всичко беше напразно. Като я гледаше как стои съкрушена и вкаменена, всичко, което бе изгълтал предишната вечер, се обърна в стомаха му в зловонен поток; той отмаля до смърт. Внезапно нещо се обърна в душата му и той за първи път видя какво ужасно злодеяние бе извършено. В това сломено човешко същество сякаш се бяха струпали всички пакости и злини, които някога е причинявал един безчовечен и безжалостен печат.