Арчибалд Кронин - Северна светлина

Когато другите излязоха, Малкълм Мейтланд тръгна заедно с Хенри по коридора. Притежаващ изключителна вещина и характер, твърд и упорит нортъмбрианец, Мейтланд беше човекът, чието мнение Пейдж дълбоко уважаваше. Син на работник „бомбаджия“ от миньорското селце Бедлингтън, той беше роден в типична миньорска среда. Разчитайки само на себе си, той се бе издържал сам и бе завършил Дърамския университет, където бе спечелил две стипендии и през последната си учебна година — наградата Уитингам по политическа икономия. Отначало се учителствал в Тайнкасъл, където, вдъхновяван от идеи за обществени реформи, отдавал свободното си време на основаното от него училище за младежите от местната корабостроителница. По-късно, на два пъти бе участвал в парламентарните избори като кандидат на либералната партия в Северен Дърам, но и двата пъти е бивал бит с малко. Тогава, принуден от парични несгоди, след като загубил част от младенческите си илюзии, но не и чувството си за хумор, той напуснал политическата кариера и преминал към журналистика. С червендалесто, некрасиво лице и куц с единия крак — последица от злополука в каменовъглената мина, когато бил момче — той привличаше не с външността си, а с ума и сърцето си. Закоравял ерген, той живееше сам в един апартамент в Уътън и, както казваше, „карал я много добре“. Подобно на хубава северна ябълка, той беше груб, но иначе изцяло запазен. Здравата жизненост на този човек се проявяваше дори и в неговата слабост, една отколешна страст към коне за надбягване в тръс, подхранвана без съмнение от живата още от детските му години обич към миньорските коне — дори плащаше за отглеждането на два расови бегачи в конезавода Мосбърн. Мейтланд беше по-близък на Пейдж, отколкото всеки друг в редакцията.

— Има толкова проблеми. — Те разговаряха по темата на уводната статия и Хенри, мрачен и раздразнен повече от всякога, говореше възбудено: — Има толкова много неща да се кажат, а времето за това е толкова малко.

Мейтланд поклати глава:

— Изглежда здравата сме затънали, повече от всякога.

— Ако можехме поне да се отърсим от нашата проклета апатия.

— Е, ние се пообъркахме малко, тъй е. Но бивали сме и по-зле.

— Само ако имахме кой да поеме… някой истински държавник… като Дизраели, например…

Мейтланд се спря до вратата на Пейдж и със съчувствена усмивка го изгледа изпод вежди.

— Ето ви уводната статия. А и заглавието й: „Ако днес Дизраели беше жив“.

Когато си тръгваше, той погледна часовника си и каза сухо:

— Не забравяйте, че в единадесет часа имате среща с нашия божи служител.

Сега вече наближаваше единадесет часа и преди още Пейдж да успее да слезе в рекламния отдел за обичайната си конференция, в кабинета му влезе Джилмор, енорийският свещеник от черквата Св. Марк. Този енергичен, добре избръснат християнин, от когото лъхаше доброжелателност, му стисна ръка.

— Добре сторихте, че ме приехме, Хенри. Вие сте зает като мен.

Той бе дошъл във връзка с камбанарията на Св. Марк, която през януари бе почнала да се наклонява. Червеи дървояди разяждаха дървената й конструкция и тъй като старият й остър връх беше особено красив, а представляваше и една от отличителните черти на града, Хенри бе открил подписка в „Северна светлина“ за нейното възстановяване.

— Току-що направих окончателната сметка — продължи енорийският свещеник като шумолеше с книжата си: — Опасявам се, че ще излезе много повече, отколкото предполагахме. Четиринадесет хиляди лири.

— Това е голяма сума.

— Наистина, голяма е, приятелю мой. Особено когато постъпленията по вашата подписка не превишават пет хиляди.

Това никак не тревожеше Хенри. Начинанието на вестника беше съвсем доброволно и макар че той не бе крезовски богат, бе открил лично подписката със сто гвинеи 1. Все пак, той каза:

— Страната преживява сега тежки времена; данъците са високи, а и този сезон никак не е за благотворителност. Почакайте до идната Коледа. Тогава може би ще върви по-добре.

— Но, драги Хенри, нуждата е крещяща.

Той продължи да говори още известно време все в същия дух, а Пейдж все повече губеше търпение. Та не разбираше ли той, че всички лични интереси, всички ненужни проекти, целият този вечен вой за повече и повече, трябва да престанат, преди още страната да е изпаднала в пълна разруха? Все пак Пейдж положи усилие да го търпи, да слуша и обсъжда разни начини и средства, обеща му място на вътрешната страница, но бе доволен, когато най-после свещеникът стана. На излизане Джилмор плъзна стеснително върху бюрото на Пейдж един лист, написан на машина.