Арчибалд Кронин - Северна светлина

— Простете ми, ако ви оставям тези няколко пасхални стиха, Хенри. Вярвам, че по този случай може би ще ги намерите достойни за отпечатване.

Когато вратата се затвори зад свещеника, по силата на навика Пейдж взе листа. Погледът му се спря на първия жалък стих: „Лилия, най-хубавото от всички цветя“ — когато телефонът иззвъня. Беше гласът на Мофат, която от вътрешната централа в долния етаж винаги го предупреждаваше, когато го търсеха.

— Пак Лондон.

— Да не е Сомървил? — възкликна неволно той и тутакси се засрами от себе си.

— Не! Търсят ви от Мигхил Хаус. Някой си мистър Джонс.

След един миг той каза:

— Дайте!

— Мистър Хенри Пейдж? Как сте, сър? — Този глас имаше галски акцент. — Говори Тревор Джонс, частният секретар на сър Итъл Мигхил. Нямам удоволствието да ви познавам, сър, макар че се надявам в скоро време да имам случая да ви се представя. Мистър Пейдж, сър Итъл би желал да го посетите в Лондон… или във вилата му в Съсекс. В най-близкото удобно за вас време.

Хенри интуитивно предугади какво щеше да следва.

— Съжалявам, но нямам свободно време.

— Сър Итъл би бил щастлив да ви изпрати частния си самолет.

— Не, не ми е възможно.

— Уверявам ви, мистър Пейдж, във ваш интерес ще бъде да дойдете.

— Защо?

— Поради очевидни причини.

— Питам ви защо?

— Доколкото е известно на сър Итъл, „Северна светлина“ е обявена за продан. Той особено желае да не предприемате нищо преди да е говорил с вас.

Внезапен гняв стисна гърлото на Хенри. Той тутакси прекъсна връзката. Но какво означаваше всичко това? Защо двама от най-мощните вестникарски магнати в страната внезапно обръщаха поглед към един малък провинциален вестник? Макар да премисляше всички възможности, той не можа да намери смислен отговор на нито един въпрос.

С особено напрежение на волята той отхвърли смътното чувство на тревога, което го овладяваше и си наложи да започне уводната статия. Внезапно телефонът иззвъня отново. Хенри едва не подскочи на стола. Но сега беше асистентът на д-р Бард, който му напомняше за уговорения по обед ежемесечен преглед. При нормални условия това прекъсване би го раздразнило; днес то бе добре дошло; нещо го теглеше навън от редакцията. Като се съсредоточи, той написа статията на първа ръка и позвъни за Мофат.

Тя влезе, донесе писмата и след като Пейдж ги подписа, подаде й черновата.

— Искам да я прегледам отново, когато я напишете на машината.

— Добре.

От хладния й тон Хенри схвана, че тя не бе забравила предишната му рязкост. Макар че Мофат вече не се мусеше, тя по свой маниер го наказваше за случайните му прегрешения.

— Желаете ли кафето? — попита тя. — Минава обед.

— Не, излизам. Ще се върна в два.

— По-добре прочетете това преди да излезете.

И равнодушно му подаде една телеграма.

В ДОПЪЛНЕНИЕ ТАЗСУТРЕШНОТО ИЗВЕСТИЕ ОТ СОМЪРВИЛ УВЕДОМЯВАМ, ЧЕ ЩЕ ВИ ПОСЕТЯ СЛЕДНИЯ ВТОРНИК. ОЧАКВАЙКИ С УДОВОЛСТВИЕ НАШАТА СРЕЩА СЪРДЕЧНО ВАШ ХАРОЛД СМИТ.

Този път вече Пейдж не се изненада, но пръстите му здраво стискаха жълтеникавата хартийка.

— За бога, да знаехме поне какво са си наумили!

Нито нейният израз, нито нейният отговор му донесоха някакво успокоение. Тя каза кратко:

— Скоро ще узнаем.

Тъй като той не отговори, тя излезе от стаята му.

Останал сам, Хенри повдигна очи и намръщен спря погледа си върху окачената на отсрещната стена старинна фотография на основателя на „Северна светлина“, неговият прапрадядо, стария Даниел Пейдж, седнал в черно облекло и заел поза, изразяваща твърдост, мушнал едната си ръка под ревера на редингота, а с изправения показалец на другата подпрял челото си. В разстроеното си въображение той като че ли видя в това сериозно заповедническо лице още и загриженост. Бързо взе шапката си и излезе от стаята.

Самолетът кацна на летището навреме — дванадесет и четиридесет и пет по подарения на Смит от Младежкото християнско дружество часовник, който той поддържаше винаги точен до секунда.

— Вземете и двата куфара — каза той на носача. — Има поръчана кола за нас. На името на мистър Харолд Смит.

Пътуването със самолета бе приятно и като се протегна и изпълни гърдите си със свежия въздух, той се почувства щастлив, че бе отново в Тайнкасъл. Пристигна една изрядна черна „Даймлер“ с шофьор в униформа. Сложиха куфарите в багажника, Смит мушна десет шилинга на носача, нанесе сумата в тефтерчето, в което отбелязваше разходите си, и заедно с Ленард Най се качиха в колата.