Арчибалд Кронин - Северна светлина

След смъртта на майка му, търсейки щастие в колониите, той отплувал с парахода „Орест“ от Ливърпул за Мелбърн. По пътя попаднал на някой си мистър Гленденинг, австралийски бизнесмен, който търгувал главно с мляко на прах, но имал и много други интереси — притежавал няколко овцевъдни станции, един вечерен вестник с име „Мелбърн еко“ и едно морско казино в Бонди Бийч, вън от Сидней. В навечерието на тяхното пристигане, той предложил на Смит да отиде в Бонди и да види в какво състояние се намирали работите на казиното.

Младият счетоводител намерил работите на казиното съвсем объркани, счетоводните книги били в ужасно състояние, а директорът толкова явно непочтен, че първата му работа била да предложи подкуп на новодошлия. Това предложение било отхвърлено с възмущение и Смит се заел да стегне предприятието и то с толкова добри резултати, че година и половина по-късно Гленденинг го продал с прилична печалба и за да възнагради своето протеже, го преместил в редакцията на „Еко“. Вътрешен подтик да напредне накарал Смит бързо да научи всичко и в края на третата година той бил повишен и назначен за търговски директор на мелбърнския вестник. По това време именно той се оженил за Мини Ланглей, дъщерята на пастора, с която се запознал по време на един пикник, организиран от Викторианското християнско дружество, на което станал ръководен деятел.

През следващите девет години той работил с успех в „Еко“: по негово предложение започнала да излиза една седмична илюстрована притурка, която носела на вестника годишно двадесет хиляди лири печалба. На Смит започнало да се струва, че въпросът за неговото участие не можел повече да се протака, когато внезапно Гленденинг умрял и вестникът бил продаден на конкурентната компания Меркюри, тъй че за няколко седмици Смит останал на сухо, без перспективи, без служба, без дори да бъде споменат в завещанието на стария човек. Жесток удар, който го засегнал „някак си“ — тъй се изразяваше той, защото не можеше да си спомня за своя провал без чувство на дълбоко унижение.

Около три месеца по-късно той решил да се върне в Англия заедно с жена си. Между пасажерите на кораба бил и Вернон Сомървил, който наскоро бил откупил „Морнинг газет“. На наказания Смит се сторило щастлив жребий, сякаш прекъснатата нишка на неговата съдба можела да бъде отново свързана с нов контакт от борда на кораба. Макар че Сомървил избягвал запознанствата, една вечер след вечеря Смит успял да се приближи до него на палубата. Отначало Сомървил проявил нетърпение, бил дори груб, но когато Смит продължил предварително приготвената си малка реч, той го загледал отстрани с усилващо се любопитство; в края на краищата като се усмихнал по свой собствен маниер, сякаш наблюдавал нещо, което се нуждаело от допълнително проучване, подал му картичката си и му поръчал да отиде при него в Лондон.

Първите служби на Смит в редакцията на „Газет“ не били кой знае какви, но с постоянно прилежание през последните седем години той израснал в службата до пръв помощник на Кларънс Грили, главен търговски директор на Сомървил. И като такъв, сега на него се паднала неоценимата възможност да поеме и ръководи „Северна светлина“. Той и не мислеше да остави случая да му се изплъзне.

Беше време да слезе. Прав, той склопи очи и като прибра ръце, отправи богу молитва да му дари успех в предстоящата среща с Хенри Пейдж.

Завари Най в бара да допива халба бира и да разговаря с бармана.

— Наближава три. Не искаш ли да се поосвежиш?

— Защо? — каза Най. — Туземците ще трябва да свикнат да ме харесват и такъв. — И когато излязоха той добави: — Измъкнах нещо от този дърдорко. Пейдж имал светска жена, която била своеобразна и претенциозна персона, млада дъщеря, която обичала да танцува, а също и един дангалак син, който не искал да работи във вестника.

— Жалко! — каза просто Смит. — Искаше ми се да задържа младия човек, когато поемем.

Най го изгледа сърдито.

— О, стига! — каза той.

Колата чакаше, Фред поздрави и след миг потегли в добър ход. Смит си бе наумил да бъде спокоен, но когато минаваха по Куин стрийт, пот започна да избива по врата и по дланите му. Той изобщо се потеше много по природа и колкото повече се приближаваше до срещата, толкова по-съдбоносна му се струваше тя. Най, напротив, имаше вид на напълно безразличен. Пет минути по-късно те пристигнаха пред редакцията на „Северна светлина“ и без да ги карат да чакат — любезност, която им се стори знак на добро предзнаменование — ги въведоха в кабинета на Пейдж.