Арчибалд Кронин - Северна светлина

— Вие имате това право — каза Хенри по-бавно, отколкото преди, — но вие никога няма да успеете. Първо, населението на нашия град не е толкова голямо, че да понесе два вестника, и второ, „Северна светлина“ е така здраво утвърден тук, че нищо не може да го измести. Нима не ви е известно, че ние сме тук от 1769 година, когато вестникът бе основан от Даниел Пейдж, човекът, който заедно с Уилкинс се бори за свободата на печата и за правото да се публикуват парламентарните протоколи… И Джеймс Пейдж, моят прадядо, който води борбата за премахване на несправедливия данък върху вестниците, данък върху знанията, както го наричаше той — и за което бе преследван? Не, не, вие никога не ще успеете. Съветвам ви да не се и опитвате.

— Не бързайте, ще видим — каза Най. — Ако искате да се обзаложим, аз ще заложа две срещу едно, че след година и половина няма да сте вече на този стол.

— Аз не се обзалагам. А и не можете ме уплаши. Тук ваш вестник никога няма да преуспее.

— Със съжаление трябва да ви уведомя, че по този въпрос малко се лъжете, мистър Пейдж — каза Смит. — Ние разполагаме със средства и начини, които, струва ми се, вие дори не подозирате. Променете си решението, моля ви.

— Не — каза Хенри и поклати глава.

Настъпи мълчание. Смит въздъхна дълбоко и стана.

— Е, добре, сър, дълбоко съм огорчен, че не успяхме да постигнем съгласие и трябва да влезем в конфликт, но ако ми разрешите да се изразя така, макар че нашата среща бе кратка, вие сте ми симпатичен и аз ви уважавам. И мога да ви обещая едно — ние ще се борим срещу вас честно и открито и във всичко ще бъдем прями и откровени. Мога ли да ви подам за това ръка, сър?

Смит протегна ръка и когато Пейдж подаде своята, той здраво я стисна. Най, разбира се, не предложи подобна любезност. Той запали цигара, хвърли клечката в кошчето в ъгъла и тръгна пред Смит към вратата.

Щом се качиха в колата, той изрече няколко благовъзпитани ругатни.

— Казах ти, че няма да го продаде.

— Ти с нищо не помогна — каза рязко Смит. — Накара го да се опъне.

— Все едно, той никога не би продал. Това е един упорит стар дурак, който държи здравата, отчасти от сантименталност, отчасти от суетност. Ще трябва да го смачкаме. Сладкодумен лицемер, който служел на читателите! Видя ли им обстановката? Сякаш от каменния век. И асансьор нямат в това купище вехтории. Забеляза ли старата мома в дъното? Като духа на Хамлетовата майка. И брадатите прадеди по стените… и оная мухлясала литография над бюрото — „Откриването на Манчестърския канал. 1894“.

Смит не го прекъсна. Занимаваха го собствените му мисли. Естествено, той беше дълбоко разочарован — вместо незабавен резултат, на тях сега с месеци наред им предстоеше работа и тежка отговорност — той обаче не губеше кураж. Така му се удаваше по-добра възможност да докаже способностите си пред Сомървил.

Щом пристигнаха в хотела, той влезе в телефонната кабина и се свърза с главната дирекция. Направи доклад на прекия си началник мистър Грили. След продължителен разговор, по време на който се потвърдиха инструкциите, които той бе вече получил, Смит отиде при Най.

— Наредиха да почнем… точно по плана. Не се безпокой, Най, може би ще продължи малко повечко, но ние с тебе ще свършим работата.

— Ние! — каза Най. — Отсега нататък ние сме само две марионетки. От Лондон ще дърпат конците, а ние ще се мъдрим тук и всичко ще се струпа върху нас.

— Не е така, ние ще решаваме тук на място. Точно така нареди Грили сега.

— Решавай, Смит. Нека да е така. Но господ да ни е на помощ, ако не сполучим.

Смит погледна часовника си. Минаваше четири, и макар че му се пиеше чаша хубав северен чай, сега нямаше време за губене.

— Да вървим направо в Мосбърн. Колкото по-рано свършим там, толкова по-добре.

Малко след като Смит и Най си отидоха, Хенри напусна редакцията и се отправи с колата си направо в къщи. Жена му и Дороти бяха излезли. Както го уведоми Ханна, те бяха отишли с мисис Бард на новия филм в Одеон. След като хапна нещичко, той се качи в кабинета си — приспособена мансардна стая с прозорец към задната част на градината; в тази стая той съхраняваше книгите си и различните грънчарски съдове и други дребни изделия от стафордширски грънчари. Вечерта прекара тук, като премисляше всичко, което се бе случило, и се опитваше, въпреки известна тежест в главата си, да свикне с мисълта за едно положение, което щеше да промени из основи установения му начин на живот и което най-малко предвещаваше едно помрачено от неизвестност бъдеще.