Арчибалд Кронин - Северна светлина

Като погледна насядалите около масата, той видя, че спортният редактор Пул, който седеше с ръце в джобовете си с прострени напред крака, искаше да каже нещо. Пул беше висок слабичък младеж, с жълтеникави, грижливо поддържани мустаци и с доста надменни маниери, неща, които му бяха останали от службата в десантните части, заедно с манията към гимнастически упражнения, която го караше редовно всяка заран да става в шест часа и да пробягва пет-шест мили със състезателен часовник в ръка, преди да отиде на работа. Понякога той ставаше мъчен за общуване, имаше нещо от онова държане на бивши офицери, които се чувстваха пренебрегнати в следвоенната обстановка, спадаше към ония избухливи млади хора, които се сърдят на всеки друг, но не и на себе си. Но въпреки всичката му своенравност и самомнителност Хенри го обичаше и знаеше, че можеше напълно да се осланя на него. И сега с присъщия си менторски език той каза:

— Аз мисля, че трябва да им отвърнем със същото. Да освежим малко вестника. Да оживим малко информацията.

— Мисля, че не е нужно — каза Хенри. — Именно сега ние трябва да поддържаме характера на „Северна светлина“. Ще се задържим или ще пропаднем такива каквито сме.

Сред останалите се чу възклицание на одобрение.

— Но вие трябва да се съгласите… разбира се, аз не казвам това, защото се касае до моя отдел, но читателят обича спорта. А понякога ние не му поднасяме повече от две колони. Следва да даваме по-пълни репортажи от състезанията на Северната лига и от боксовите мачове в Тайнкасъл. И повече информация за конните надбягвания.

— Но това няма да увеличи рекламата! — възрази Балмър.

— Те обаче ще го направят.

— Ако слезем до техния уровен — каза остро Мейтланд, — все едно, ние сме свършени.

— Добре, ясно — рече Пул с малко обиден тон и процеди през зъби: — Но малко свежа струя няма да ни навреди.

— Не би ли могла една съботна илюстрована притурка да се окаже примамлива?

Това бе казано от Лоуренс Хедли, дребен, пълничък и кротък човечец на петдесет години, с розова, лъснала плешива глава, който завеждаше фоторепортажа и то с такава скромност, като че никой не го забелязваше, докато не се появеше със своя фотоапарат на триножник „да снеме компанията“ по време на пикниците, които редакцията уреждаше всяка година.

Мейтланд се усмихна:

— Ако всички гледаме на тази работа от собствените си гледища, не ще отидем много далеч.

— Правя едно предложение! — смънка Хедли.

— Добре, Лоуренс — каза нежно Пейдж. — Но може би при друг случай.

Последва мълчание, след което Мейтланд заговори отново, като замислено дърпаше напред долната си устна, а плоското му керемиденочервено и поресто лице се навеждаше над гърдите му:

— Тъй както аз виждам тази работа… а от опит зная, че това е тъй, някой в щаба на „Газет“, вероятно самият Сомървил, по кой знае какви съображения, си е наумил… да заграби „Северна светлина“. Сега, при тези големи финансови групи, нищо не се оставя на голата случайност… Всичко е обмислено в най-големи подробности като хладнокръвна финансова сделка… изготвени са планове, изработен е и календарен план, подбрани са хората и… — което е най-важно от всичко — отпуснат е специален кредит за целта. Тази сума ще се похарчи до последното пени, но запомнете ми думите, веднъж достигнат ли границата, няма да отпуснат нито стотинка повече и целият проект ще бъде захвърлен, затрит, изкастрен като сух клон — или, както щете го наречете — и тия, които са забъркали кашата, също ще бъдат изхвърлени. Сега, тъй са поставени нещата, трябва да запазим спокойствието си, да не се поддаваме на нищо и да продължаваме да издаваме вестника. Може би ще ни ударят малко, но това ще им струва пари, дявол да го вземе. Не зная колко време ще продължи, но някой ден, ако имаме късмет, може би след година или да кажем година и половина, касата ще пресъхне и нашите приятели ще трябва да си стягат куфарите и тихичко да си заминат.

Приятно бе на Пейдж да слуша това спокойно и делово заключение върху цялото положение, особено когато то идваше от Мейтланд. Той направи одобрителен жест и каза:

— Само още нещо — нашата генерална линия към тях. Мисля да не им обръщаме никакво внимание.

— Точно така! — кимна с глава Мейтланд. — Да се държим тъй, сякаш не съществуват.

— Няма ли да е добре да пуснем някой по тях? — попита Пул. — Трябва да знам какво вършат. А и те сигурно ще ни шпионират.

Хенри не беше възхитен много от това предложение; той считаше мълчаливото проследяване за шпионаж; а освен това Смит го бе уверил, че ще действат коректно.