Арчибалд Кронин - Северна светлина

— Отдавна не бях идвал тук — забеляза той, след като потеглиха. — Петнадесет години.

Най палеше втора цигара: той беше пушач, който пушеше цигара след цигара — навик, който по мнението на Смит никога не е донасял добро на някого. Най-после отговори:

— Трябваше да те посрещнат с градската музика.

Смит леко се намръщи. Въпреки че когато пожелаеше Най можеше да смайва хората, той имаше твърде неприятен език и едва ли би бил колегата, когото Смит би избрал за това, което им предстоеше. Той се опита да преглътне обидата. Едър, но хилав човек, той се считаше за „голям“ във всяко отношение. „Моето мото — обичаше да казва той — е да издирвам най-хубавото у всеки човек и да поддържам добри отношения с моите събратя.“ При това днес имаше основание да бъде доволен от живота. Не спомена нищо, когато минаха по Харкорт стрийт, макар в действителност да не бяха на повече от половин миля от бедняшкото жилище, където майка му, останала вдовица, когато той бе едва на седем години, се бе борила здравата с живота и се бе пожертвала, за да може синът й да се сдобие със свидетелство за счетоводителска правоспособност. И сега, едва ли не на един хвърлей от този беден квартал, той се връщаше — към решителния момент в своята кариера.

След като прекосиха града, Смит се наведе напред и окачи слушалката.

— Как се казваш, мой човек.

— Първис, сър.

— Не, не. Малкото ти име. — Той беше завел практика да се държи приятелски с всеки, който работеше за него.

— Фред, сър.

— Така. Е, добре, Фред, недей кара по прекия път за Хедълстън. Свий при Банкуел и карай през Атли Мур.

— Много се обикаля, сър. А пък и пътят е лош.

— Няма значение, Фред. Карай по него.

Тук Смит беше у дома си. Той никога не бе държал особено много за Лондон, въпреки че там бе направил добра кариера след завръщането си от Австралия през четиридесет и девета година. Ако по някакво щастие човек притежава хубава къща на Кързън стрийт, като мистър Сомървил, и едно извънградско имение в зеления пояс на града, тогава има какво да се каже за живота в Лондон. Но предградие като Мъсуел Хил, където живееше Смит, беше по-малко приятно, особено след като го напусна Мини… но, той сега нямаше вече да живее там, откакто с божия помощ лечебното средство не беше далеч.

Вече наближаваха Атли. Най дремеше, а непокритата му глава — той никога не носеше шапка — клюмаше и потъваше в палтото му от камилска вълна. Предишната нощ бе гулял и през целия път бе спал в самолета, като не се сметне времето за обед. Незабелязано Смит наблюдаваше одобрително хубавата му фигура и изящна външност — светлокестенява къдрава коса с една-единствена избелена къдрица, изряден маникюр, строг тъмен костюм, който си бе шил при Пул и който носеше с жълтеникавокафява жилетка от най-фина шотландска вълна, едноцветна сива вратовръзка, на която беше забодена игла с черна перла, ръчен часовник с тясна верижка и най-после пръстен, който представляваше частния му печат с герб, за какъвто си бе мечтал и който най-безцеремонно бе измъкнал от хералдиката на Бърк. Той беше истински денди, дори и красив, като се изключат въздебеличките му устни и зеленикавите му изпъкнали очи, с няколко малки бръчки под тях, които го правеха да изглежда по-възрастен от тридесет и двете му години. Ако съдеше по неговите изискани, уверени и спокойни маниери, по вида му на съвършено безразличие, вкуса му към разточителство и небрежността му към парите, а също и по вида, който така успешно си придаваше, сякаш нищо на този свят не го интересуваше, човек не можеше и да подозира незаконния му произход. А това за Смит, с неговия протестантски морал, би било чисто и просто непоносимо. Но той трябваше да го приеме такъв, какъвто е. Макар да не бе нито задълбочен, нито пък нещо да го вълнуваше истински, той беше хитрец и имаше набито око, което, въпреки че правеше съжителството с него трудно, ви караше да чувствате, че при нужда не ще е зле да го имате под ръка.

— Събуди се, Ленард. Изкачваме се вече на Атли.

Смит поиска да спре колата, но си помисли, че шофьорът би се запитал какво може да ги интересува в този затънтен край. Щеше да бъде твърде приятно, но тези момчета трябваше да се държат настрана от работата. И те продължиха бавно, като подскачаха на седалките, а пред тях се откри пълна гледка над местността — широко отворена дъга, обрасла с папрат и хвойна, пресечена тук-там с ниски каменни стени — истински северен пейзаж.

— Ето, това е мястото — отбеляза той полугласно. — Красивичко, като илюстрована картичка. Срамота е да го обезобразят така. Комини и фабрики навсякъде.