Арчибалд Кронин - Северна светлина

— Та какво ти влиза в работата? За нищо друго не го бива. А пък и дяволски студено е тук. Кажи на Фредерик да кара по-бързо.

— Още е само един и четвърт. Пейдж ще ни чака едва следобед. Преди да отидем при него, да минем в хотела.

— Сигурно някакъв обикновен провинциален хан?

— Не, не. Първокласен Тръст хотел. „Червеният лъв“.

— Толкова по-добре. Имам чувството, тази работа ще продължи повече, отколкото мислиш.

— Не му мисли — каза Смит. — Сега, след като се отказа Мигхил, сигурно няма да е толкова трудно.

— Чудя се, защо така бързо се отказа — каза Най, като изведнъж стана сериозен. — Не е по нрава на стария Итъл.

— Новият му „Сънди Илюстрейтед“ му струва много; не може да конкурира със сумата, която сме готови да изхарчим.

— Много просто я представяш. Мигхил и нашият Вернон се обичат като куче и котка. А колкото до парите, и на Вернон напоследък не му текат из ръкавите.

— Но той ни отпусна порядъчен кредит.

— А знаеш ли защо?

— Иска „Северна Светлина“.

Най погледна своя събеседник, сякаш бе изрекъл някаква глупост.

— Искаш да кажеш, че му трябва?

След това и двамата млъкнаха, а в това време колата преваляше хълма. Под тях в ясната долина, блеснала в измития от дъжда въздух, лежаха керемидените покриви на Хедълстън, над които стърчаха зеленият купол на Градския дом и нежният сив връх на камбанарията на Св. Марк. Парата от локомотива на гарата се виеше нагоре като бяло перо.

— Ето нашият град — поясни Смит. — Хубаво градче. Имат пълна заетост и две много добри индустриални предприятия — Северното машиностроително дружество и фабриката за обувки Стрикланд.

Това не направи никакво впечатление на Най. Като минаваха из покрайнините на града, той правеше саркастични забележки, някои от които — Смит трябваше да признае — бяха твърде забавни. Смит не проговори до „Червения лъв“. Като стигнаха до хотела, той каза:

— Слушай, Ленард, този обед, който рано ни сервираха в самолета, беше доста тънък. Какво ще кажеш, ако хапнем пак, след като се настаним?

Най отговори хапливо:

— Какъв си ненаситник, Смит. Та това е ненормално! То е защото светът те е отритнал, когато си бил дете.

— Но сега не ме отрита — отвърна Смит и се усмихна, но се засегна. Подобно на повечето преуспели без чужда помощ хора, той се гордееше с тъмните си първи стъпки, нещо, което в разговор преувеличаваше.

В приемната на хотела той каза на чиновника, че желае две съседни стаи с по едно легло и със салон помежду им.

— Ще останат ли господата по-дълго?

Най го изгледа:

— Не бързай, приятелю! Почакай, ще видиш! Накъде е барът?

След като Най се запъти към бара, Смит се качи в стаята си. Тя беше чиста и лъхаше на миризмата на току-що излъскан под. При умивалника бяха поставени чисти кърпи и когато той натисна леглото, пружината не поддаде. Смит разопакова багажа си, сложи грижливо дрехите си на една страна и постави върху нощното шкафче обградената в кожена рамка снимка на жена си. Това беше увеличена моментална фотография отпреди няколко години на една хубавичка, простичка млада жена с наставнически вид и анемично лице, облякла най-хубавите си празнични дрехи и стиснала една библия в облечените си в дълги ръкавици ръце. Смит я погледна любовно и доволен от начина, по който се бе подредил — той беше уреден човек и обичаше всяко нещо да бъде на мястото си — позвъни и поръча двоен сандвич с шунка и чаша мляко. Никак не се безпокоеше от това, че Най бе отишъл да пие; той можеше да изпие голямо количество алкохол, без да му личи. Ленард Най бе изпечен хитрец и без съмнение дори твърде изпечен, ето защо Смит реши да избере удобен момент, в който да му даде да разбере, че мистър Сомървил бе натоварил не Най, а него с общата им задача.

С големи хапки той изяде закуската си, изми се, изчетка се и дълго се оглежда в огледалото, като размишляваше върху поведението, което възнамеряваше да възприеме спрямо Пейдж. В главата му бяха всички факти и цифри — през последните три седмици той бе работил над тях — и сега той беше оптимист. Той познаваше силата на парите. И дори да не се дойдеше веднага до покупка, за всички възможни положения бяха предвидени алтернативни действия, които бяха начертани в цяла серия конференции в главната дирекция. Той не беше „някакъв интелигент“ — Смит казваше това с гордо самодоволство — но когато става дума за работа, той знаеше да пипа. И наистина, как другояче щеше да превъзмогне лошата орисия, която насмалко беше катурнала кариерата му?