Арчибалд Кронин - Северна светлина

Стана време да вървят. Когато се върнаха до автомобила на Хенри, от таванската стая долитаха звуци на музика; стори му се Брукнер, четвъртата симфония в ми бемол мажор, не по неговия вкус, обаче сигурен признак, че Дейвид търсеше вдъхновение, и той реши да не се качва при него. Незабелязано той плъзна във външния джоб на Кора плика, който оставяше всеки месец. Това беше винаги малко неудобен момент, макар той да се стараеше да бъде ловък като фокусник, който скрива една карта, и обикновено прибавяше набързо по някоя глупава забележка. Тези млади хора бяха горди, но те трябваше да живеят. Този път той каза:

— Това е за някои семена за твоята градина.

Но Кора не се усмихна. Нежното й скулесто лице, със слабо хлътнали бузи, придоби странен вид. Тъмнокафявите й очи бяха овлажнели от вятъра и една черна къдрица падаше косо през веждата й.

— Вие сте толкова добър към нас, особено към мен. Карате ме да чувствам… карате ме… — Тя не можа да продължи. Внезапно се приближи до него и бързо, несръчно притисна меките си устни до студената му буза.

Когато Хенри потегли обратно в сивия полумрак към Хедълстън бавно — той нямаше никакво основание де бърза — мисълта за тая поривиста ласка го топлеше през целия път.

Понеделник беше винаги напрегнат ден — натрупваха се много новини от края на седмицата — и затова Пейдж отиде отрано в редакцията. Вместо да се изкачи направо по стълбите, той влезе в апаратната. В тази стая с изглед към каменния двор, голяма, със стара мебелировка, но твърде светла, работеха повечето от репортерите. Изобщо помещенията не бяха големи — впрочем Хенри трябваше да наеме съседната сграда за печатарските си машини — нито бяха модерно обзаведени, останали бяха такива, каквито са били от години наред. Те му допадаха и той ги харесваше. Питър Фенуик, помощник-редакторът, стоеше с коректора Франк при телетипа на Асошиейтед прес.

— Какво ново от Египет? — запита Хенри, след като се поздравиха с „добро утро“.

— Каналът все още блокиран — отговори Фенуик, — американците не могат да получат разрешение да изтеглят корабите си с цимент. Крал Сауд разговарял с Айзенхауер. Ще получи реактивни самолети и повече танкове. Насър продължава да бълва заплахи наляво-надясно… израелците не отстъпват. У нас почва да се чувства липса на петрол. Идън пристигнал със семейството си в Панама…

Пейдж слушаше мълчалив, всяка дума отваряше още пресните рани, които му бе причинило това позорно поражение.

— Какви са вътрешните новини?

— Една гнусна история от Белфаст. Двойно убийство и самоубийство… съпруга, любовник и съпруг, всички с прерязани гърла.

Подробностите, които Хенри набързо прочете, бяха наистина ужасни.

— Махнете я! — каза той.

— Няколко реда на последната страница? — предложи Фенуик.

— Не, нито ред!

Останалите новини, които той набързо прегледа, нямаха нищо ободрително. Положението в Средния изток се влошаваше: без съмнение, в Кипър назряваха нови усложнения.

— Нещо друго? — запита той.

Франк, чиято работа беше да „пресява“ новините от телетипа и да подбира тия, които засягаха североизточната част на страната, каза:

— А това?

Листа, който подаде на Хенри, беше един телепис от протоколите на парламентарните дебати в събота вечер. Той бе подчертал два реда със син молив.

В отговор на едно запитване от страна на мистър Бърни Кедмъс, депутат от североизточната избирателна колегия, мистър Филип Лестър отговори от името на правителството, че доколкото му е известно слуховете за това, което почитаемият член на Парламента благоволи да нарече проект АРА са лишени от всякакво основание.

— Проект АРА? — погледна Хенри въпросително ту единия, ту другия.

— Никога не съм чувал подобно нещо — каза Фенуик.

— АРА — повтори Франк и сви вежди. — Да не е нещо за Администрацията на реактивната авиация?

— Не е вероятно — отговори Фенуик. — Възможно е да е празен шум. Този Кедмъс все се изсилва.

Хенри му върна телеписа.

— Все пак някой да проучи. Младият Люис, ако може да го освободите.

Той се изкачи по витата каменна стълба в кабинета си. Мис Мофат, неговата секретарка, която завеждаше също и абонаментите, подреждаше в това време пощата. Вече в доста напреднала възраст, с неутрална външност, напомняща по-скоро пенсионирана учителка, с безцветно лице и прошарени коси, тя носеше лете и зиме сива пола и сива плетена жилетка. Мофат беше фактически незаменима, тъй като изпълняваше всякакъв вид случайни поръчения, а също и сериозни задачи и то без ни най-малък шум. Назначена в редакцията от Роберт Пейдж още преди тридесетина години, тя никога не бе признала напълно сина за приемник на бащата. Тази сутрин имаше нещо особено в нейното държание. Хенри схвана изведнъж, че тя има нещо да му казва. Тя го остави да прегледа писмата и се зае да развързва възлите на едно парче канап от колет, като го навиваше в хубавичко стегнато кълбо — страдаше от манията за дребни икономии и събираше връвки, половинки листа хартия и всякакъв вид дребни неизползвани марки, сякаш представляваха банкови авоари. И когато Хенри се приготви за диктовка, тя каза: