Арчибалд Кронин - Северна светлина

Но Пейдж внимаваше да не обезпокои Дейвид. Неговата книга за предислямската поезия — въпрос, към който той бе проявил интерес още от времето, когато бе в Балиол, беше трудна и сериозна задача. Последните шест месеца той бе научил сам три арабски диалекта и сега превеждаше Kital al-Alghani, Книга за песните . По-добре да не прекъсва неговата задълбоченост.

Кора забеляза това колебание. Усмихна се.

— Обедът в никакъв случай няма да закъснее повече от половин час.

Нарцисите й харесаха повече, отколкото Хенри очакваше. След като им се нарадва и ги свърза в стегнат букет, тя го заведе в градината, която се намираше зад къщата, защитена от постоянния морски вятър с каменна стена и му показа какво бе направила предната седмица. Тук в това малко каменисто място беше подредена и спретнато разположена нова зеленчукова градинка.

— А кой я прекопа?

— Аз, разбира се! — и тя щастливо се засмя.

— Не се ли преуморяваш? Не ти ли стига къщата, готвенето… и Дейвид?

— О, не… не. Аз съм издръжлива, да, да. И си обичам градинката! — Тя погледна към него свенливо, с истински възторг. — Никога не ми е падало такова нещо.

Когато го остави, за да отиде в кухнята, Хенри закрачи нагоре-надолу по тясната, посипана със сгурия пътечка, и си мислеше не с лошо чувство за израза й „не ми е падало такова нещо“. Е, та какво от това? Той самият би предпочел да има млада добросърдечна жена, отколкото някаква безпогрешна познавачка на езика, особено ако тази жена е Кора.

Не мина дълго и тя го повика от задната врата.

В предната стая масата беше покрита с току-що изпрана и изгладена покривка; приборите, ножовете и порцеланът — с една дума всички дреболии, които им бе дал, бяха важно разположени по масата; а едно крехко печено пиле лежеше апетитно в подноса. Кора вършеше всичко с бодра вещина, с отзивчиво усърдие, което напълно отразяваше стремежа й да доставя радост на другите.

Докато чакаха, грамофонът в горната стая спря и миг след това влезе Дейвид — малко затворен, както обикновено, но Пейдж веднага забеляза, че той беше в добро настроение. При това Дейвид изглеждаше добре и въпреки чудатия екип, който носеше обикновено — пуловер с висока яка, жълти панталони и износени обувки от шведска кожа — човек не можеше да не си помисли колко спретнат и изискан момък беше той: извънредно висок, като Кора, макар и слаб, дори твърде слаб, с мека руса коса, бяла кожа и хубави равни зъби.

— Върви ли работата? — запита Хенри, докато Кора режеше пилето.

— Доста добре. — Дейвид пое разсеяно чинията със съблазнителното съдържание от крилце, брюкселско зеле и картофено пюре, която тя му подаде, огледа я изпитателно за миг и тогава взе небрежно вилицата.

— В редакцията се получи една нова биография на Едуард Фицджералд.

Дейвид повдигна вежди.

— Помислих си, че може да поискаш да я прегледаш — промълви Пейдж, сякаш се оправдаваше.

Дейвид погледна насмешливо към баща си.

— Не ми казвай, че се възхищаваш от Халифа на Източна Англия… от човека, който написа този безценен куплет:

Пейдж се поусмихна. Той не обърна внимание на наставническия тон на Дейвид: това не беше нещо повече от поведение, на което той, като класик, който насмалко щеше да завърши Оксфорд с отличие, безсъмнено имаше право. Образованието си, което трябваше да прекъсне внезапно, за да постъпи в редакцията поради болестта на баща му, Хенри бе попълнил с много четене. Но все пак той бе прекарал само две години в Единбургския университет, където Роберт Пейдж, който сам беше следвал там, бе настоял да го изпрати.

— Хайям не е толкова лош — възрази той меко. — Ръскин го е харесвал.

Дейвид направи гримаса и изрече нещо на арабски.

— Ето мнението ми за стария Омар.

— Какво значи това? — запита Кора.

— Не те познавам още достатъчно добре, за да ти го кажа — отговори Дейвид и избухна в такъв необикновен и буен смях, че Хенри отправи към него бърз и смутен поглед. Но, като си спомни ония дни, когато синът му седеше с наведена глава, силно стиснал ръце между коленете, с поглед впит в пода, прикован от ужасна депресия, сега за него беше облекчение да го слуша как се смее. Нощите бяха още по-страшни, безкрайни и без сън, изпълнени с ужаса от неизвестен враг. Участието му във войната не бе необикновено тежко — той се бе сражавал в Крит и при отстъплението бе боледувал от дизентерия — но напрежението бе причинило прекомерна чувствителност, която продължила и през годините прекарани в Оксфорд и бе завършила преди близо година и половина със сериозно нервно разстройство. Невроза за преследване със следи от параноя, бе казал д-р Бард, но Хенри не можа да се съгласи с твърдението на лекаря, че бил забелязал прояви на невротични тенденции у Дейвид още като момче — оскърбително мнение, което насмалко не развали старото им приятелство.