Арчибалд Кронин - Северна светлина

Алис, жена му, все още не бе снела специалната си шапка за бридж, гарнирана с кичур череши — тя имаше навика да се заседява разсеяно тъй както идваше от улицата, понякога дори стиснала свития си чадър в ръка, от която не успяваше да свали ръкавицата — седеше на дивана с Дороти. Двете решаваха кръстословицата на вестника. Приятно беше на Пейдж да свари дъщеря си в къщи: откак бе започнала да посещава тези курсове за изкуства в Тайнкасъл, тя излизаше доста често за едно шестнадесетгодишно момиче, току-що завършило училище, и закъсняваше твърде много.

— Папа — заоплаква се тя, без да повдигне очи, когато той влезе, — вашите кръстословици са наистина невъзможни.

— Те са направени за средно интелигентни хора. — И като се наведе, Пейдж стъкна огъня в камината, който бе започнал да загасва. — Какво те мъчи?

— Името на Роберт Луи Стивънсън в Южното море.

— Опитай Тузитала… А ако прочиташе от време на време по някоя книжка, щеше да знаеш нещо повечко за него.

Тя тръсна косата си, вързана в екстравагантна конска опашка.

— Хващам се на бас, че си видял отговорите в редакцията. А пък аз видях неговия филм — „Островът на съкровищата“.

Хенри замълча, като се питаше, както често правеше това, как бе възможно децата му да бъдат съвсем различни едно от друго — Дейвид, толкова даровит и ученолюбив, а Дороти съвършено лекомислена. Той показа твърде голям оптимизъм, предполагайки, че тя внезапно се е привързала към къщи, когато жена му каза:

— Дори е поканена тази вечер на телевизионно предаване у Уелсби. — С изискан маниер Алис отдаде дължимото на това име — сър Арчибалд Уелсби, банкер и фабрикант на обувки, беше местният благородник в Хедълстън, а жена му Елинор — най-интимната приятелка на Алис.

— Е да, разбира се… — Хенри погледна часовника си: — Но вече наближава десет!

— Не ставай дребнав, Хенри. Щом не искаш детето да има телевизор в къщи, не бива да го спираш да отива другаде да гледа телевизионно предаване.

Дороти се беше запътила вече към вратата. Когато излезе, той не можа да се въздържи да не възрази:

— Изпущаме я! Защо за бога й позволи да ходи в това училище за изкуства… Тези деца нищо друго не правят, а само седят по кафенетата в Тайнкасъл, бъбрят и пият кафе, когато не си прахосват времето по кината… Знаеш, че тя няма нито капка талант.

— Може би няма, но там се среща с добри младежи. Някои са от най-видните семейства в графството. Синът на лейди Алертън е в курса на Дори… и дъщерята на Дьо Креси. Това е много важно. Най-после една беда ни стига, нали, драги мой?

Тъй като Хенри не отговори, тя сложи настрана кръстословицата и взе ръкоделието си. И изведнъж, между бодовете, почна да разказва подробно за следобедния прием, на който бе присъствала, като описваше всички, които са били там, дрехите, шапките, ръкавиците, различните прически — истинска поема, при която от дълъг опит Пейдж можеше да си запуши ушите, давайки вид на заинтересуван слушател. Случаят, по който му бе телефонирал Вернон Сомървил, още не му излизаше от главата. Това предложение го озадачаваше. Той се бе запознал набързо със Сомървил на една вечеря на издателите в Лондон — това бе преди три години, по случай благотворителната вечер на сдружението на вестникопродавците — но никога не си бе въобразявал, че една толкова изтъкната личност ще си спомни за незначителен провинциален издател като него, нито пък че в случая мнението му за „Северна светлина“ ще бъде толкова благоприятно. Собственикът на „Морнинг газет“ би трябвало да бъде по-скоро на обратното мнение.

— Хенри, слушаш ли?

Пейдж се стресна:

— Извинявай, мила.

— Действително… ти си твърде нелюбезен.

— Истината е — почна той да се оправдава, — че нещо ме безпокои тази вечер.

— Нещо те безпокои? За бога… какво?

По правило Хенри никога не обсъждаше в къщи въпросите, свързани с вестника. В ранните дни на брака си той бе постъпвал така, макар и с най-тежки последици, но тази вечер чувстваше нужда да сподели с някого.

Той погледна към Алис, която имаше слабичка и стройна фигура, бяло, тук-таме покрито с лунички, повехнало, но все още красиво лице, което подхожда на боядисана в пясъчен цвят коса. Разсеяните й сини очи сред продълговатото й лице, под извитите и като че ли в постоянно учудване вежди, се бяха отправили към него с недоумяващ интерес, с поглед на жена, която полага усилие да се отнася снизходително към своя съпруг, въпреки всички изпитания и разочарования, които, по нейно дълбоко убеждение, той й е причинил през двадесетгодишния им семеен живот.