Арчибалд Кронин - Северна светлина

Но сега това нямаше никакво значение. Наблюдавайки повишения дух у Дейвид, Пейдж почувства, че този брак, толкова необикновен и все пак толкова щастлив, го бе спасил. Една случайна среща по брега в Скарбъро, където бе изпратен на трудово лечение и ето че след това плетене на кошници, блед и хилав, той се завърна у дома си все още слаб, но възстановен и с нова вяра в бъдещето. Толкова по-странно, тъй като никога преди той не бе проявявал сериозен интерес към жени, и най-малкото към непросветени, съвсем противоположни на него жени. Но може би именно поради факта че на Кора липсваше образование, бе станало възможно те да се сближат. Потънал в дълбините на мрака, той инстинктивно бе протегнал ръка към най-простото същество близко до него. Какво щастие, че ръката, която хвана, бе тая на Кора.

Следобед, докато тя разтребваше масата, Пейдж и сина му седяха до прозореца и разговаряха. Обикновено Дейвид не обичаше да говори за своята работа, но днес неговата въздържаност бе изчезнала; той беше весел и открит. Преводът на едно от неговите есета, „Страната на нощта“, написано през време на войната, току-що бе излязло в „Меркюр дьо Франс“ и той показа на баща си писмо, с което издателят лично го поздравяваше. Това признание на таланта му, необходим за него стимул, бе тайно насърчение и за Пейдж, който се надяваше, че Дейвид ще може скоро да отиде при него и заедно да направят нещо по-хубаво от „Северна светлина“.

Те бяха свикнали да излизат заедно на разходка, но този следобед Дейвид се извини и се качи да работи — той искаше да използва до край книгата, която бе взел от Лондонската библиотека и която на следния ден трябваше да върне. Кора обаче бе вече облякла палтото си, тъй че тя и Хенри се отправиха към пристанището.

Отначало мълчаха. Тя притежаваше дарбата на негласното общуване, която го караше да мисли, че я познава от години наред. Когато прекосяваха малкото пясъчно заливче, под краката им хрущяха сухите, изхвърлени от водите водорасли, а като свиха към вълнолома, тя го хвана под ръка и се обърна към силния морски вятър с чувство на радостно облекчение.

— Би трябвало да имаш по-топло палто. — Той бе забелязал, че нейното палто от тънък вълнен плат бе вече износено.

— Никак не ми е студено. — И добави: — Нали ви харесва тук?

— Да! — каза той. Присъствието й му действаше винаги ободряващо.

Към края на запустелия кей те застанаха под заслона на спасителната станция и наблюдаваха как чайките кръжаха и се спущаха стремглаво надолу. Пред тях се простираше безкрайното море; вятърът беше напоен със солта и хладината на вълните. Той изпита странното чувство, че би могъл да остане тук завинаги. Най-после Пейдж прекъсна мълчанието:

— Ти направи много за Дейвид.

— Той направи много за мен — отвърна бързо тя. И след кратко мълчание го погледна и премести погледа си встрани: — Аз не бях толкова щастлива, когато се срещнахме.

Хенри почувства от това просто изказване, че тя го бе удостоила с доверие от сърце. Нейната сдържаност, липса на оная празна общителност, която той ненавиждаше у жените, го бе привързала към нея от самото начало. Той бе забелязал тихия й копнеж за сърдечна близост, желание да се привърже към семейството, в което бе влязла с женитбата си и това му навяваше мисли за нейни минали неволи. По-късно това се потвърди, когато тя му разказа нещо из своя живот, как преди няколко години загубила родителите си, как живяла при една своя леля в Лондон и се издържала сама, като често сменяла нископлатени служби. В разказа й нямаше и нотка на оплакване. Но сега всичко бе тъй, сякаш през настоящето й щастие долиташе само слабото, но все още ясно ехо от тъга.

— Била си твърде самотна?

— Да! — отговори тя. — Вярно е.

Тъй като вятърът задуха по-силно, Хенри я защити като сложи ръка на раменете й.

— Бих искал никога вече да не се чувстваш така. Ти сега си наша. А ние никога няма да те оставим да се чувстваш самотна. Жена ми точно снощи говори за това… като се питаше дали не ви е скучно тук понякога, на Дейвид и на теб. Би трябвало от време на време да идвате до Хедълстън, и двамата, да потанцувате.

— Танцът не ме влече, не — каза тя и добави, сякаш забележката й бе прозвучала странно, — нито пък Дейвид… Той не е такъв.

— Тогава на театър или концерт?

Тя се обърна към него:

— Вие знаете, че на мен ми харесва тук. Тишината е точно това, което обичам. Нощно време, в леглото — и тя се изчерви изведнъж, сякаш бе казала нещо погрешно, но продължи, — когато вятърът вие около къщата и слушате вълните, като че ли сте в замък, разбирате, нали, какво искам да кажа. Не бих заменила Слидън, не, сега не бих го заменила вече за никое друго място, където и да било то.