Арчибалд Кронин - Северна светлина

— Всъщност, днес получих предложение за вестника.

— Предложение? За покупка? — Тя се понамести на дивана, черешите се заклатиха, забрави приема. — О, много интересно! От кого?

— От Сомървил, от „Газет“.

— Вернон Сомървил! Бланш Джилифлауер беше негова жена… Разделиха се миналата година. — Основно запозната с родословието, роднинските връзки и интимностите на хайлайфа, Алис се позамисли и след малко каза на изискания говор от родния й Морнингсайд — най-хубавата част на Единбург — който тя всякога подчертаваше в най-светските за нея моменти: — Хенри, това е наистина трогателно! Беше ли предложението…? — И тя благоразумно спря.

— Драга моя, тъй като аз не приех, нямам нищо против ти да узнаеш. Предложението възлизаше на петдесет хиляди лири.

— Боже мой! Каква сума! — Погледът й се зарея нейде надалеч. — Помисли само какво може да се направи с тези… пътешествия… да обиколи човек света. О, Хенри, ти знаеш, винаги съм искала да видя Хаваи.

— Съжалявам, драга моя! Хаваи ще трябва да почака.

— Искаш да кажеш, че не ще приемеш?

— Сомървил има вече три вестника — освен „Морнинг газет“, още оня булеварден седмичник и „Сънди Аргъс“. Не виждам да се нуждае от друг. Освен това — и Хенри се спря за малко, — Сомървил ще бъде твърде съвременен за нашия малък вестник.

Настъпи кратко мълчание.

— Но това предложение, струва ми се, е цяло щастие — подхвана тя, като вдяна отново иглата си и продължи с лек, убедителен тон: — Ти знаеш, че не си добре напоследък. А и д-р Бард постоянно ти напомня, че такова силно напрежение и претоварване в работата не са за теб.

— Ти би искала да се оттегля навярно в някоя вила в Торкей? Бих се чувствал неизразимо нещастен.

— Съвсем не искам да кажа такова нещо. Ти си още сравнително млад и ние не би трябвало да останем приковани за цял живот в провинцията. С връзки лесно би могъл да получиш някакъв пост… да кажем в Обединените нации.

— Да се затворя в тази Вавилонска кула? Никога.

— Но, Хенри… аз не мисля за себе си, макар да знаеш, че съм ужасно отегчена от Хедълстън и хората му. Не заслужава ли да помислим… един удобен случай? Знаеш, че никога не си използвал докрай възможностите си.

Пейдж поклати глава, без да обърне внимание на този намек за действително оправданото натякване в семейството, че „ако бе наистина опитал“, би могъл да си осигури благородна титла в края на втория си мандат като кмет.

— Целият ми живот е във вестника, Алис. И аз все пак направих нещо от него.

— Дейвид би могъл да го поеме.

— Не говори абсурдни неща, Алис! Ако Сомървил го купи? Та Дейвид няма да погледне вестника. А ти знаеш колко мога да възлагам на него… сега, когато е вече здрав.

— Да, но… петдесет хиляди лири…

— Мила моя, ако тази сума те заслепява, позволи ми да те уверя, че това, което притежаваме, струва най-малко двойно.

За миг тя остана като втрещена.

— Е, добре тогава — каза тя след кратко мълчание, през време на което разочарованието по лицето й отстъпи място на деловитостта, едва напомняща оная прозорливост, с която баща й обобщаваше доказателствата в Единбургския Върховен съд, но която у Алис беше толкова наивна, че трогна Хенри, — може би, ако позабавиш отговора си, той да предложи повече.

— Не, Алис — каза той меко. — Аз му отговорих категорично, че никога няма да продам вестника.

След това тя млъкна. Взе отново ръкоделието и продължи да прехвърля в главата си новината. Тъй като все още не знаеше какво точно да мисли за всичко това, тя беше и въодушевена, и недоволна от становището на Хенри. Както винаги израз на нейното недоволство бе продължителното й и упорито мълчание — колкото и странно да бе то за бъбривка като нея. То се проявяваше и в сърдитите погледи, които от време на време отправяше към него, в изражението й на човек, който се е отказал от нещо без да е напълно убеден.

Пейдж се сърдеше на себе си. Опитът би трябвало да го научи колко безполезно бе да открива сърцето си пред Алис. Но някаква незадоволена нужда в природата му го тласкаше към това и все със същия резултат — липса на разбирателство и съгласие, тъй че той оставаше незадоволен и огорчен, подобно на човек, който, мислейки да се освежи в хладка вода, вижда, че се е гмурнал в плитко блато.

Най-после тя запита твърде отсечено:

— Ще отидеш ли утре в Слидън?

— Разбира се… краят на месеца е. Не искаш ли да дойдеш и ти?

Тя поклати глава. Той знаеше, че тя ще откаже. Алис не бе доволна от женитбата на Дейвид; у нея остана смътно чувство на разочарование, последица от незадоволена амбиция, нещо, което тя в интимен кръг наричаше „бедата“. Едно от добрите й качества беше, че винаги бе желала най-доброто за своите деца, а Кора, която по мнението на Хенри имаше нещо много повече, отколкото се изисква от една жена, не отговаряше напълно на онези придирчиви условия, които Алис бе поставяла към съпругата на своя син. Ударът от първата среща, когато Дейвид неочаквано се появи под ръка с непозната млада жена, висока, бледа и малко уплашена, бе преминал, но все още съществуваха трудности и възражения. Особено думата „проста“, макар че никога не се изричаше, се задържаше сякаш с усилие, при което Алис трябваше да прояви целия си такт на благовъзпитана дама. Но сега тя беше толкова раздразнена, и то по вина на Хенри, че внезапно избухна: