Арчибалд Кронин - Северна светлина

— Желая да се опиташ да ги убедиш да идват по-често в града. Да идват на танци, на концерти. Да ги виждат с нас. Хората говорят какво ли не. Съвсем неестествено е да живеят там сред дивотията. Изтръпвам като си представя какво си мислят нашите приятели за всичко това.

Той благоразумно отбегна дължимия отговор.

— Много добре, драга моя — каза той. — Ще им кажа.

Следният ден беше ясен и свеж, само няколко облачета изпъстряха синьото небе. Ободряващо време. Въпреки че миналите поколения от рода на Пейдж бяха строго религиозни евангелисти, той не ходеше редовно на черква. И когато жена му и Дороти се запътиха за утринната служба в единадесет часа, той откъсна за Кора няколко ранни цветя от задната част на градината, взе една книга, представена за рецензия, която мислеше, че ще заинтересува Дейвид, и се качи в колата. Като изкара безшумно автомобила от гаража и подкара по тесния път зад къщите, за да не дразни съседите, той все пак не успя да избегне окото на мисис Харботъл, вдовицата на Боб Харботъл, който бе близък приятел на баща му, и старата лейди, запътила се бавно с празнична тържественост към черквата Св. Марк, отговори на поздрава на Хенри с поглед, изпълнен с упрек.

Не след дълго той излезе на широкия път за Слидън. Лошото му настроение от предишната вечер бе преминало; чувстваше се необикновено волен. Прикован към работата си, Пейдж имаше малко време за развлечение. Не го интересуваше нито голф, нито тенис; всъщност той не беше създаден за спорт и при все че нямаше повече от четиридесет и девет години, сега беше предразположен към някакво сърдечно заболяване, което той, въпреки предупрежденията на д-р Бард, приемаше по-скоро като нещо досадно, отколкото сериозно. В действителност Хенри беше тих и спокоен човек, с вродена склонност към усамотение и дисциплиниран още от ранна възраст от родители, които смятаха строгостта и редовността за основа на доброто възпитание. Дори когато стана кмет, обществените задължения бяха за него винаги истинско изпитание и Алис често с основание го упрекваше в това, което тя наричаше „липса на похват“. Той обичаше своята градина и отглеждаше твърде хубави герании в малкия см цветарник. Друго невинно развлечение за него бе да обикаля и да издирва предмети от стар стафордски порцелан, от каквито си правеше колекции. Изпитваше и безгранично удоволствие да урежда есенните оркестрови концерти, които станаха ежегодно явление в Хедълстън. Но той се чувстваше най-щастлив, когато понякога слизаше до морето, особено до Слидън. Макар и в близост с Хедълстън, Слидън си оставаше най-непоквареното рибарско селце по цялото североизточно крайбрежие. Той го знаеше още от дете, а сега там живееше неговият син. Но независимо от тази привързаност, прелестта на това село се одухотворяваше за Хенри от факта, че там бе оцеляла част от стара Англия.

Това бе страстта, религията и, ако щете, идеята фикс на Хенри: Англия такава каквато бе и каквато един ден трябва да бъде отново. Той обичаше с топла сърдечност своята страна, недрата на нейната земя, та дори и солта на морето, от което се мие тя. Той не беше сляп към упадъка, който от войната насам бе променил структурата на националния живот. Но това несъмнено и безусловно е само временна горчилка от тази епична борба. Англия ще се възроди отново. Нейната история е доказала, че тя е оцелявала и при по-разрушителни бедствия, когато страната е лежала изтощена и обезкървена, когато изгледите са били съвсем безнадеждни. И все пак, понеже е била това, което е, тя е пораждала нов живот, подновявала е цикъла на своите велики традиции, и отказвайки упорито да потъне в мрака, в края на краищата е изплувала ликуваща.

Сега долу пред него лежеше Слидън. Вълните с ярост се разбиваха на хиляди капчици о вълнолома, когато той мина край пристанището, край завързаните рибарски лодки и съхнещите мрежи, когато сви край варосаното здание на бреговата охрана и се изкачи на възвишението, където беше къщата на Дейвид.

Като превали пясъчната дюна, той забеляза Кора, застанала на пътната врата. Гологлава, с веещи се по зачервените й от вятъра бузи — синкавочерни коси, с тъмночервената си рокля, която прилепваше плътно по дългите й бедра, тя сякаш излъчваше оная топлота и нежност, които бяха възродили неговия син. Кора стисна ръката му в двете си ръце и преди още да продума, той разбра, че тя бе щастлива, че го вижда.

— Как е той? — запита Хенри.

— Тази седмица е много добре. Горе е… пише. — И когато влязоха в двора, тя погледна горе към таванския прозорец, откъдето долитаха слаби звуци от Барток концерт. — Ще го повикам.