Арчибалд Кронин - Северна светлина

— И все пак — Смит примигна пред Най като някой бухал, — струва ми се, че Пейдж по една точка е прав. Ние трябва да повдигнем мо… мо… е, де, извинявай, моралните изисквания към журналистиката.

— Как?

— С нещо като контролен орган.

— Не можеш да контролираш свободата на печата — в една демокрация това не може да стане. По дяволите такъв контрол, та това е цензура. А пък, ако хората не искат това, което им предлагаме, защо, дявол да го вземе, купуват вестника? Много ли те интересува дали осъденият на смърт е закусил добре, или не? Когато бях в Ню Йорк, изпълниха в Синг-Синг една смъртна присъда на електрически стол, ей богу, трябваше да видиш какво се появи после в един от вестниците… техният репортер вкарал една микрокамера и бяха пуснали цяла страница снимки от бедния нещастник, завързан с каиши на стола в килията на смъртта, с електроди по него, издут от бой. Следващата година същият този талантлив репортер спечели със снимките си от един линч наградата Хомър Глък.

— Ужасно, Ленард, просто ужасно. Това потвърждава което казвам. Ние трябва да възпи… да учим масите.

— И направо да фалираме, а? Не говори големи приказки, Смит. В наше време хората имат нужда всеки ден от малко опиум; иначе в този мръсен свят, който и без това ще стане на пух и прах, животът ще бъде непоносим. Ние сме истинските човеколюбци, а не ония самозвани благотворни като твоя приятел Пейдж.

— Добре де, добре, Ленард. Не се обиждай, моля ти се. Аз съм си доволен, че съм на страната на бизнеса. Ти поне ме знаеш. Но аз съм чувствителен… дълбоко чувствителен. Разбираш ли? Всичко преживявам дълбоко… обичам жена си… аз съм си човек за семейство. Не мога като теб, не ми дава сърце.

— О, дръж се за полата на жена си! — каза Най. — В тази игра не бива да имаш сърце. Аз отрано си научих урока. Когато бях млад репортер, още зелен и невинен, ако щеш вярвай, на служба при една американска корпорация, възложиха ми да пиша за един парашутист, истински артист, млад австриец, Руди Шерман, наричаха го Човекът орел. Той обикаляше страната и показваше номера си по панаирите и тем подобни, и аз по него. Беше добро, просто момче, рус, с бяла кожа, имаше хубава жена и дете, а беше храбър като дявол. Няма какво да ти казвам, номерата му бяха едни от други по-опасни. Обикнах го — по онова време още можех да обичам хората — и изпращах снимки и репортажи, докато най-после той стана прочут в цялата страна. Знаех какви рискове поема и неведнъж съм му казвал да се откаже, докато не се е пребил. Същото му казваше и жена му. Но той се усмихваше и поклащаше глава. Искаше да направи достатъчно пари, за да се оттегли в някакъв малък чифлик в Тирол, където щял да отглежда патици, пилета и крави — такъв си беше, простичък.

И ето на, един ден стана каквото стана. Руди стигна на десет хиляди фута височина, пусна димния сигнал, мръсните селяци, които се бяха събрали долу по полето заохкаха и заахкаха и той се приготви да скочи. Но нещо не беше в ред. Той не скочи, а полетя направо надолу. Изтегли първата ръчка, обаче парашутът не се отвори. Видях го как се мъчеше да се освободи от омотаните около него каиши. Но нищо не излизаше. Беше слязъл вече на хиляда и петстотин фута. Опита втория парашут, дърпаше отчаяно, но и той се беше оплел. Отвори се слабо, но недостатъчно. И плесна глухо на земята на не повече от тридесет крачки от мен. Ужасно. Беше още жив, когато го повдигнах; никога няма да забравя как ме погледна. Умря след няколко секунди в ръцете ми. В ония дни аз още имах чувства. Да, сега като си опомням за това, вижда ми се смешно, но тогава сълзи потекоха по страните ми. Как да е се добрах до телефонната кабина. Телефонирах на моя редактор. Цял треперех. И знаеш ли какво ми каза този кучи син? „Чудесно — каза, — ще му дадем цялата първа страница. Трябва ми всичко каквото е бръщолевил и колкото може повече снимки. Внимавай и направи една хубава на трупа.“ — Най погледна Смит и бавно изпи чашата си. — Ако искаш да знаеш, тогава именно загубих вестникарската си девственост. Къде е този келнер, дявол да го вземе? Ще пием още по едно и ще отидем да ядем.

Най-после почукването на вратата събуди Смит. Още сънлив, той смътно чу гласа на камериера:

— Часът е седем и половина, мистър Смит. Пожелахте да ви събудим, сър.

Смит едва отвори очи и след това бързо ги затвори. Светлината, която проникваше през транспарантите, го дразнеше. Лепкавите му устни се бяха здраво залепили, а в главата му сякаш биеше чук. Но той успя да каже: