Арчибалд Кронин - Северна светлина

Лицето на Най се промени при това неочаквано съобщение. Той каза рязко:

— Не знаеш ли нещо определено?

— Чалонър е единственият, който изглежда знае нещо. Изглежда, че Пейдж е обещал да им отговори днес. Чалонър мисли, че ще се нареди, но не е сигурен. От един час насам вися на телефона да чакам решението. Останах без нерви.

Най прехапа устни, разгневен от това, че сметките му излизаха криви, както и от укорителния тон на Смит. Но сега в този критичен момент не беше време да се карат. Той помисли малко, като се мръщеше на отсрещната стена.

— А защо не се връщаш? — попита той. — Тук ще чакаме заедно.

От начина, по който Смит се хвана за тази идея, Най много добре си представи в какво състояние се намира той.

— Ще им кажа тебе да повикат, Ленард. Не мърдай от телефона. След двадесет минути съм там.

Най се обърна към Питър:

— Можеш да си ходиш. Днес не ми трябваш вече.

Той почака, докато младежът си отиде, влезе в стаята си и седна на ръба на масата, измъчван от досадни мисли. Мина половин час, докато Смит пристигне — трябвало да чака такси — и когато влезе, Най се убеди, че не се бе излъгал в преценката си. Смит едва се влачеше и от червените петна по лицето и от зловонния му дъх се виждаше, че му е нужна помощ, за да се държи на краката си.

— Още нищо, а? — Отговора той прочете по лицето на Най, отпусна се в едно кресло и сложи кожената си чанта на коленете. — Не мога повече да понасям това положение.

— По-спокойно — каза Ленард. Но и той самият не се чувстваше кой знае колко спокоен; нервите му се бяха опънали като струни. В последната минута тази работа бе създала такова непоносимо напрежение, че просто трябваше да преминат и този последен етап — не заради Сомървил или „Газет“, но защото той трябваше да победи, иначе не би могъл да се погледне. Сега бяха стигнали до последното препятствие, до решителното действие, то трябваше да се развие тъй както го бе замислил; той не можеше да понася дори мисълта за неуспех.

И двамата се бяха обърнали в слух до телефона. Най запали още една цигара — целия следобед той бе пушил цигара след цигара. Смит прекъсна мълчанието:

— Как ти се струва, Лен?

— Млъкни, за бога! — викна му Най. — Няма какво да говорим повече по това. Говори за нещо друго. За времето… за циганите цигулари… за любимото си разхлабително.

Настъпи мълчание.

— А ти свърши ли нещо в Тайнкасъл? — хрисимо запита Смит.

— О, и как още. Обиколих всички клиенти на реклами и навсякъде посях добри семена, в тамошната кантора на Северните заводи видях Спенсър, ходих в „Еко“ и надълго разговарях с Харисън. Той има един помощник-редактор, с когото съм имал работа в „Енкуайър“. На всички казах, че в края на краищата всичко ще се нареди и че се надяваме да постигнем приятелско споразумение с Пейдж. Съгласих се с тях, че вестникът му, вярно, върви по-добре от нашия, но че сега той по здравословни причини желае да се оттегли. Казвам ти, изпотих се, докато ги накарам да повярват — а това е много важно. Никой не бива да подозира, че има някакъв натиск; такова нещо ще ни увреди много, когато поемем… или пък сега трябва вече да кажа, ако поемем? — Той злобно засмука цигарата си. — Това е. А ти какво свърши?

Смит извади носната си кърпичка и избърса челото си.

— Значи, цял ден висях на телефона… както ти казах. А докато чаках… написах дълго писмо на Мини и я помолих да се върне при мен. Ще го пусна, ако всичко свърши благополучно. — Той сигурно забеляза физиономията, която направи Най, защото важно поклати глава. — Никак не е за смях. Не мога аз да се отнасям с жените като теб; тъй както я караш с тях, вършиш истинско престъпление. Хващам се на бас, че не си бил цял ден по работа в Тайнкасъл. А аз… аз страдам.

Той не можа да продължи; внезапно телефонът иззвъня. Едновременно и двамата се спуснаха. Най пръв грабна слушалката:

— Ало… ало… да, тук Най… Дайте!

Съобщението, което направи Чалонър, беше кратко и ясно. Докато окачи слушалката, Най не погледна Смит. След това той обърна към него непроницаемото си лице, мълча още цяла минута, за да поизмъчи Смит и тогава каза:

— Пейдж се връща с нощния експрес. Ще подпише утре… щом се върне.

— Слава тебе, боже! — Смит се отпусна в креслото. Той отново затършува из джобовете за носната си кърпичка, не я намери и с длан избърса потната си горна устна. — Ти така ме беше изплашил.

Ленард се усмихна и сложи ръка върху рамото му; той сега беше толкова весел, че внезапно почувства приятелско съжаление към този нещастник, който не можеше да реагира другояче.