Арчибалд Кронин - Северна светлина

— Трябва да пийнем нещо — му каза той. — Да слезем. Аз черпя.

— Не, не… от днес нататък зарязвам пиенето завинаги. Дадох дума.

— Дал си дума? На кого?

Смит се подвоуми и след малко с полупредизвикателен тон отговори:

— Обещах… това е то… ако с божия помощ успеем.

Най беше в отлично настроение — дори не го подигра с бръщолевенията му за „божия помощ“.

— О, остави тия приказки. — Той наистина беше в отлично настроение; отвътре кипеше като голяма чаша шампанско; дори можа да бъде любезен със Смит. — Трябва да празнуваме, Смит. Това за нас е небивал ден. Хайде, не се инати. Ще се повеселим малко.

— Е добре… — Смит се поколеба, лицето му се постопли; не беше трудно да го склони човек. — Щом е за последен път.

Те затвориха канцеларията, слязоха с асансьора и тръгнаха по Парк стрийт към хотела. Беше приятна привечер. Улиците бяха сухи, в градините пееха птички, прохладният въздух сякаш нежно галеше. Последните лъчи на слънцето, провиращи се през редица пожълтели буки, по които още имаше листа, огряваха улицата и обливаха сградите в златист блясък. Обикновено Най не забелязваше такива неща, но сега той ги видя. В края на краищата Хедълстън не бил толкова лошо градче; отначало той го бе подценил, а сега му признаваше някои и други добри страни. А не беше и далеч от Тайнкасъл, където Най си имаше тайничка сърдечна връзка. Настроението му ставаше все по-хубаво и по-хубаво, сякаш целият град беше негов. А кой знае, може би един ден щеше да бъде наистина негов? Беше му дотегнало да скита из света. На тридесет и пет години той не беше вече в първа младост и започваше да му омръзва да лакейничи и да ходи като по въже от една работа на друга. Може би заслужава да се позамисли най-после и за собствен дом. Вълна от небивало великодушие го обля, когато си представи как щеше да убеди лелка си Лиз да продаде магазинчето и да отиде при него да гледа домакинството му. Не, никакъв брак, това е работа само за Смит. Изведнъж той се видя кмет, с верижка около врата, как открива… какво? Е, да кажем един дом за безпътни момичета. Той дори чуваше речта си, от която инстинктивно направи пародия: „Лейди и джентълмени, приятели и съграждани на нашия кралски Хедълстън, благородното предназначение на този дом е да запази тези безпътни момичета от… собствено, да ги запази в постоянна безпътица…“. Той едва не се изсмя високо.

Когато стигнаха до „Червения лъв“, Смит измъкна писмото от вътрешния си джоб и внимателно го пусна в пощенската кутия, като погледна за предстоящото прибиране на писмата. Писмото беше тежко — през последните няколко седмици бе изписал цели топове хартия. Най си помисли, че ако Смит беше сам, сигурно би го целунал.

Те влязоха в салона и се отправиха към двете кресла до прозореца.

— Какво ще пием?

— Е добре, щом толкова настояваш, двойно уиски.

Смит още беше с кожената си чанта; нежно я сложи на земята до крака си. Най беше сигурен, че Смит щеше да спи с нея.

— Донесох от Мосбърн договорите в три екземпляра: тази сутрин им сложих печатите; всъщност цял ден ги нося със себе си. За всеки случай. Навярно съм имал предчувствието, че ще подпише — каза Смит.

— Ще подпише, Харолд… ще подпише.

Те изпразниха чашите и Най направи знак на келнера да донесе още по едно двойно уиски. И заедно с уискито, той донесе и листа. Ленард поръча вечерята и една бутилка „Пол Роджер“ в лед.

— Знаеш ли, Ленард — каза тържествено Смит, — чудно нещо как изплувахме отгоре, въпреки всичко. Но все пак, като че ли Пейдж не ми излиза от главата… очите, с които те гледа… обичам този човек.

Най не бе обядвал, а само бе хапнал нещо в бюфета на гарата и това уиски на празен стомах съвсем го развесели. Той започна да импровизира:

— Не, сериозно, Лен. — Смит строго погледна другия. — Тази работа не е за смях. Искам да кажа… че… ако беше стигнало да се разправяме със сила, струва ми се нямаше да се съглася с тебе…

— За какво?

— Да печатаме оная мръсотия.

— За бога! — Най погледна Смит и разбра, че той бе малко прекалил — вероятно цял ден е пил — но въпреки това беше отвратително да го слуша човек как се прави на светец. — Не знаеш ли, че ние живеем от тия… мръсотии… сензации… убийства… внезапна смърт? Точно както хранят животните в зоологическата градина. Ние трябва да поднасяме месото червено, сурово, от него да капе кръв. Нима през благочестивия си живот никога не си чувал вестникарчетата да викат: „Ужасно убийство в… Холоуей… изнасилена и удушена девойка“. Това е новина, брат. Всичко друго е от лукаваго.