Арчибалд Кронин - Северна светлина

Най-после болките започнаха да отслабват; на няколко пъти с мъка пое дъх, успя да бръкне в джоба на жилетката си, счупи две от ампулите, които му бе дал д-р Бард и ги поднесе към носа си. След това глътна една таблетка. След малко той дишаше вече по-леко и след около двадесет минути можа да се изправи и да седне, като се навеждаше напред и се облягаше на стола пред него. Атаката бе преминала, но той се чувстваше съсипан, сякаш го бяха замеряли с камъни. Учуди се, че е още жив.

Катедралата беше празна, само пред олтара стоеше неподвижна, облечена в черно жена, вероятно някаква монахиня. Нещо в държанието й, застанала за молитва в полумрака на студените вътрешни тухлени зидове му напомни за Кора, и изведнъж сърцето му се изпълни с топли чувства. Съвсем ясно, сякаш бе пред него, той видя нейното лице, тревожно свитите й вежди, леко хлътналите й нежни бузи, тъмните й очи, изпълнени с доверие и скръб. Е добре… тя, не трябва вече да скърби, нито да се тревожи, никаква опасност вече не я грози, тя отново ще се радва на щастие и сигурност. От своето поражение той можеше поне да има тази единствена дълбока утеха. Никога досега не бе изпитвал подобно чувство. Сякаш през целия си живот се бе домогвал напразно до някаква недостижима радост, мъчейки се да задоволява нужди, стремежи, амбиции, които не можеше дори да изрази с думи и които сега се сбъдваха, но не сред опиянението след победа, а с нещо подобно на болка, нещо, което оставя горчиво-сладникав вкус.

Най-после набра достатъчно сили и можа да стане. Внимателно, но вече по-смело той излезе на улицата. С такси отиде до хотела, където поръча да му донесат обед в стаята. След като се нахрани и почина половин час, телефонира в редакцията на „Газет“. Тъй като не можа да намери Сомървил, Хенри съобщи на секретаря да му предаде, че заминава обратно за Хедълстън с нощния влак и че на следната утрин ще подпише документите.

Сега, когато изходът беше вън от всякакво съмнение, тази страна на съзнанието му леко се замъгли, напрежението се притъпи. Но мисълта за Слидън премина като светъл лъч в тоя непрогледен мрак и той почувства неудържимо желание да бъде там, може би не толкова, за да види Дейвид, който в края на краищата нищо не знаеше за събитията през последните дни, отколкото да бъде при Кора, при милата Кора, за да сложи край на нейните тревоги, да възстанови спокойствието в душата й.

В Хедълстън, същата тази сряда следобед, точно в часа, когато Хенри се завръщаше в хотела, Ленард Най слизаше от влака от Тайнкасъл, където с голямо удоволствие и не без полза бе прекарал по-голямата част от деня. Сутринта, без да знае за заминаването на Пейдж за Лондон, той с пълна увереност бе казал на Смит:

— Слушай, Харолд… Пейдж сигурно ще ти се обади по някое време тази сутрин. Когато телефонира, иди при него, насапунисай го и му вземи подписа.

— А ти, какво?

— Покажи какво можеш, човече. Знаеш, че аз го карам да настръхва. Той иска да преговаря само с тебе, А освен това, трябва да отида до Тайнкасъл.

— За какво?

— Трябва да отида на едно-две места. А трябва и да се подстрижа и да си направя маникюр.

Въпреки този хладен израз на пълна невъзмутимост, с която впрочем той особено се гордееше, целия този ден Най беше като на тръни и сега, на път за редакцията в Пруденшъл Билдинг, почувства колко нервите му бяха опънати. Като средство за противодействие той се спираше от време на време за малко, запалваше цигара, а хода намали дотам, сякаш си правеше ленива следобедна разходка.

Асансьорът го изкачи на третия етаж. Несъзнателно, той ускори крачката, когато минаваше по коридора към редакционните помещения.

— Някой да ме е търсил? — попита той Питър веднага щом влезе.

— Мистър Смит на няколко пъти ви търси по телефона от Мосбърн.

— Свържи ме с него!

Питър отиде при телефона и включи частната линия. Известно време никой не отговори. Най смачка недоизпушената си цигара, запали друга и смукна няколко пъти едно след друго. Докато чакаше връзката, Питър каза:

— И тука ви търсиха, мистър Най. Мисля, че беше младият мистър Пейдж.

— Тук ли идва?

— Да, мистър Най. Изглеждаше като замаян.

— Та кога ли не е изглеждал? Съобщи ми, ако се появи пак насам. Аз ще го оправя.

— Добре. Ало, ало… Готово, сър!

Най взе слушалката.

— Смит… тук е Най… Какво става?

— Какво става! — долетя гласът на Смит, изпълнен с потиснат гняв. — Много работи стават… Пейдж заминал снощи за Лондон. Бил при Сомървил тази заран. Не знам какво е станало. Грили го няма, Сомървил отишъл на конференция в Сити. Цял следобед държа връзка с главната дирекция. Не е хубаво… дето така ме оставяш. Изглежда всичко е с главата надолу.