Арчибалд Кронин - Северна светлина

— В днешните времена на остра конкуренция, ако не вървите все напред, значи да вървите назад.

— А какво означава вашето намерение да вървите все напред, да увеличите тиража на „Газет“ или на неговия двойник „Кроникъл“? — Пейдж, забравил всякаква предпазливост и решил на всяка цена да каже всичко, каквото си бе наумил, пое рязко и мъчително дъх. — В един от последните броеве на „Сървей“ имаше статия по въпроса за печата. Видяхте ли я?

— „Сървей“ е първокласен вестник; рядко го чета.

— Това беше един подробен и безпристрастен преглед. Идваше до заключението, че нашите културни и високо принципиални вестници се задушават от най-долнопробното на булевардния печат, който е станал най-безсъдържателният, най-глупавият, най-вредният, най-вулгарният в света… че се издават вестници не за да служат на обществото, а единствено за пласмент на капитали.

Едва забележима усмивка се мярна по устата на Сомървил, който остана напълно невъзмутим.

— Това казват нашите клеветници. Жалко. В края на краищата ние се стремим единствено да угодим на масите… да ги обкръжаваме… бих казал… в приятна и спокойна атмосфера.

— Като им поднасяте отпадъците от информацията?

— Ние им даваме именно каквото искат.

— Не. — Пейдж нервно тръсна глава. — Хората не са толкова глупави, колкото ви се струват. Вие не можете току-тъй да отпишете нашия народ. Той притежава велики качества — мъжество, бодрост, сърдечност, хумор — но защото три четвърти от населението на страната не получава достатъчно образование, то не е подготвено да противостои на вашите примамки. Аз няма да повтарям общоизвестни истини. Не са еротиката, престъпленията и сензациите, нито пък глупостите и вулгарностите, които изпълват вашия вестник, онова, което го прави толкова зловреден; това е начинът, по който насърчавате най-дивите предразсъдъци и възбуждате най-долните апетити, а в същото време най-цинично хвърляте кал срещу всеки, който ви се противопоставя. Помните ли какво е казал Балфур: „По-скоро бих продал джин на бедните, отколкото да ги тровя по този начин“. Още петдесет години по този път, с вашите заразни миазми и вие ще сведете масите буквално до състояние на пълно невежество. Никой не знае по-добре от вас какво мощно оръжие държите в ръцете си. Защо не го използвате, за да творите? За бога, никога досега страната ни не се е нуждаела повече от един високо принципиален печат, който да служи за културното развитие на народа. През време на войната направихме чудеса, когато живеехме лице срещу лице със смъртта. Но от тогава насетне настъпи политически, стопански и духовен упадък. Това е само временно явление, аз съм уверен в това, ние трябва да се отърсим от него. Ако не…

Обзет от физическа болка, Пейдж спря. Той много добре знаеше, че това, което казва, не направи никакво впечатление на Сомървил. Той също така си даде сметка каква страшна опасност представлява властта без съответното чувство за отговорност. Езикът му надебеля, устата му се пресуши. Той не намираше нищо повече да каже. Сомървил, който бе наблюдавал Хенри с остър и презрителен поглед, не закъсня да се възползва от безнадеждността, която се появи на лицето на Пейдж.

— Драги приятелю — каза той примирително. — Разбирам вашите чувства. Но времето тече, да не се отвличаме от въпроса. Ние ви предлагаме разумна сделка. Не ви притискаме. Просто кажете желаете ли да приемете нашето предложение. Може би — продължи той, — ако решите да продадете вашия вестник, аз не се съмнявам в това, ще пожелаете да продължите да работите като сътрудник. Вашите уводни статии… макар и не в съвременен дух, правят внушително впечатление.

— Не — каза натъртено Пейдж. — Не мога. За мен въпросът се поставя така: всичко или нищо.

— В такъв случай, значи ли това, че ще бъде всичко?

Хенри не намери сили да го погледне, нито пък да вдигне глава. Той почувства, че краят наближава, че го очаква пълно поражение.

— Ще помисля… няколко часа. Ще ви телефонирам следобед.

— Добре. — Сомървил стана. — Ще чакам да ми се обадите.

Без да знае как, Пейдж излезе от стаята.

Тих дъждец ръмеше, когато напусна зданието на „Газет“ и бавно сви от реката към Виктория стрийт. Той беше паднал духом, чувстваше се прекомерно отпаднал и разбра, че трябва бързо да намери нещо подкрепително — почти нищо не бе ял през последните двадесет и четири часа. На другата страна на улицата той видя ресторант и вече се готвеше да прекоси улицата, когато се стресна и изплаши от неспирния поток на префучаващите коли и сърцето му заби с невероятна бързина. Загубил дъх и доверие в собствените си сили, той не се реши да прекоси улицата. Продължи като замаян по тротоара и се оглеждаше за някой друг ресторант. На ъгъла на Ашли Гарденс до самата Уестминстърска катедрала болката започна. През последните месеци се бяха появили известни симптоми на сърдечни спазми, предимно като остри болки под лявата мишница, но тази болка беше друга, тя обхващаше целия гръден кош и то с такава сила, сякаш огромни крещи притискаха и трошаха ребрата му. Едва дишаше, дори най-малкото движение му се струваше невъзможно, прималя му и едри капки студена пот покриха челото му. Това бяха нечовешки болки, а при това го обзе и безразсъден детски страх, че ако не намери къде да се приюти, ще се строполи сред тротоара и ще стане зрелище на хората. С големи усилия той успя да прекоси улицата и да се довлече до близката катедрала, където с последни сили се простря върху няколко стола, като се мъчеше да си възвърне дъха.