Арчибалд Кронин - Северна светлина

Той скочи като изхвърлен от стола и с двата палеца си запуши ушите, за да не допусне до тях никакъв външен звук. Всичко е въображение, болезнена измама на разстроените ми нерви, си помисли той. Но както и да се бореше, от долната стая до него отново долитна гласът — силен, арогантен и по-ясен: „Значи смяташ да ми счупиш врата, Пейдж… но внимавай за собствения си врат, момче“.

Невъзможно бе да се лъже; той вече не можа да устои. Отвори вратата, хвърли се надолу по тясната дървена стълба в спалнята и започна да търси — в двата шкафа, под леглото, разрови дрехите, които висяха в гардероба на Кора, надникна във всеки ъгъл на стаята. Никой.

Сломен, той седна на ръба на леглото, а челото му се покри с капки студена пот. Нима разсъдъкът го напущаше? Гласът и това безплътно лице, което го зовеше, всичко бе изчезнало.

Както при други подобни случаи в миналото, основното претърсване на стаята и материалното доказателство, което то донесе, прогониха самоизмамата. Чувстваше се отпаднал, но бе отново дошъл на себе си.

Като въздъхна дълбоко, той стана, изправи се пред огледалото на тоалетната масичка и започна спокойно да оправя косата си. Тогава в огледалото той видя до себе си Кора. Ето най-после материя в света на сенките.

— Не знаех, че си се върнал — каза тя. — Направил си дълга разходка.

Избистреното му и успокоено съзнание не допускаше вече и мисъл дори за лъжа. Той се доближи до нея, взе ръката й и я притисна.

— Всъщност, аз не бях на разходка — каза той. — Отидох с автобуса в Хедълстън да видя тате.

— Видя ли го? — Той почувства как я обхвана напрежение и как то изчезна, когато й отвърна отрицателно с глава.

— Отишъл в Лондон. Съвсем неочаквано.

— В Лондон — повтори тя бавно и тутакси лицето й се просветли, стопли се от някаква надежда, каквато той не бе виждал дни наред. — О, Дейвид, толкова се радвам. Аз вярвам на баща ти. Не ме питай нищо, нищо сега, Дейвид… но чувствам, че това ще бъде добре за нас.

Рано тази сутрин, по-точно казано — в шест часа и четвърт, Хенри Пейдж пристигна на Падингтънската гара. Влакът се бе забавил в Йорк и пристигна със закъснение, а пътниците от пристигналия пет минути по-рано експрес от Лидо бяха взели всички таксита пред гарата. След продължително чакане в студения полумрак на гарата, Хенри успя да вземе такси. Той рядко идваше в Лондон и винаги отсядаше в един тих хотел „Есмонд“ близо до Британския музей. Нощният портиер го познаваше и при все че нямаше багаж, веднага му дадоха стая.

— Мога ли да получа закуска? — попита той портиера.

— Съжалявам, мистър Пейдж. В кухнята няма никой до седем. Да оставя ли поръчката на колегата, който ще ме смени?

— Не, аз ще позвъня — каза Хенри като си помисли, че най-напред ще трябва малко да поотпочине. През целия път, сгушен в един ъгъл на купето, той поспа малко и сега, когато сивото утро плъзна по мрачните покриви с покритите със сажди комини и навлезе в тясната негостоприемна стая, той легна на леглото, без да се разсъблича и затвори очи. Но съзнанието му все още беше претоварено с трескави и неспокойни мисли, които не му позволиха да заспи. Той просто лежеше, имаше странното чувство, че се бе превърнал в безплътен образ на някакъв нещастен странник, изтегнал се безчувствен на леглото.

В седем часа той позвъни и поръча силно кафе, което му беше забранено, но в това си състояние не можеше да се лиши от него. Мина дълго време, докато го донесат и когато най-после го донесоха, то се оказа обикновената безвкусна мътилка, но след като изпи три чаши и изяде една филия препечен хляб, той се почувства някак си съживен. Изми се и отиде в съседната бръснарница, където се избръсна. По силата на навика купи сутрешните вестници, но просто ги прегледа набързо и то само поради безразсъдния страх, че може би вече се е появило някакво съобщение за неговото нещастие.

Беше още твърде рано, за да пристъпи към това, което бе замислил — Сомървил сигурно не отива на работа преди десет — но Хенри не можеше повече да отлага. Той взе автобуса до Странд и от там по Уайтхол се насочи към Херкулес Хаус.

Съвсем различно от неговото, зданието на „Газет“ господстваше над Ембанкмент 6студено, равнодушно и могъщо, обърнало блестящата си фасада от стъкло и стоманобетон към вековната река, която тази заран сякаш с мъка се промъкваше под своите мостове. Във фоайето с коринтски колони и мраморен под на големи квадрати, един от многото облечени в ливреи разсилни се осведоми за името на Пейдж, предаде го в приемната и след няколко минути го придружи до експресния асансьор. На най-горния етаж, в края на един дълъг коридор го прие, по-скоро спря, частният секретар на Сомървил, млад човек в жакет и райе панталон, който изгледа Хенри с вежлива неприязън и каза: