Арчибалд Кронин - Северна светлина

— Как сте, мис Мофат? — запита той и знаейки, че на нея трябва да се обясни и това, което е очевидно, добави: — Дойдох да видя баща си.

— Разбира се — отговори тя с оня шеговито опекунски тон, с какъвто винаги се обръщаше към него още от времето, когато бе отишла в Хенли Драйв да го види в детската му количка. — Само че татко го няма.

— А къде може да е?

— Не знам. Отишъл в Лондон.

— В Лондон!

— Да, в Лондон. Защо, не зная. Заминал ненадейно снощи и оставил само една бележка, че го повикали в Лондон. Навярно, във връзка със стопанската конференция. — След малко добави: — Няма да се забави много. Утре е приемът на майка ви.

Той вероятно направи нещо неволно, от което тя долови тревогата му от това непредвидено обстоятелство и продължи да го наблюдава по-внимателно и загрижено.

— Къде ви е палтото? Ах, вие лошо момче. Дори и чадър не сте взел. Не виждате ли, че вали като из ръкав? Цял сте се измокрил. А косата… чакайте, дайте да ви оправя.

Докато стоеше като прикован и цял погълнат от мисълта какво ще трябва да предприеме сега, тя се приближи към него, закопча най-горното копче на фланелената му жилетка, изчетка дъждовните капки от сакото му и най-после се успокои, като го нареди.

— Така… сега е по-добре. Тъкмо си правя предобедния чай. Ще останете да пиете една чаша. Вчера пихме с жена ви. Мило същество, Дейвид. Елате… ще отидем в моята стая.

— Не… не. — Той дойде на себе си. — Моля да ме извините… благодаря ви. Трябва да вървя.

— Но, Дейвид… почакайте една минута…

Той за нищо не би останал, не можеше да остане. Обърна се и с такъв устрем се втурна по стълбите надолу, че не можа да се спре и по инерция прекоси улицата точно пред една префучаваща кола. Без дори да забележи това, той продължи пътя си, сега вече напълно убеден, че внезапното и непредвидено заминаване на баща му е някак си свързано с тази ужасна неразгадаема енигма, която подобно на старото машинно масло, което от време на време се появява над водата в залива на Слидън, неусетно мърси всичко наоколо си.

Той трябваше да положи усилия, за да събере що-годе мислите си. Какво да прави сега? Безполезно е да отива в Хенли Драйв да търси съвет и облекчение от майка си. Но в това състояние на покруса той не биваше да се връща в Слидън, където го очакваха безкрайни часове на мъчителна размисъл в усамотение. Само един път стоеше отворен пред него и макар това да беше труден и трънлив път, той не искаше да знае: рано или късно той неизбежно ще тръгне по него.

Пруденшъл Билдинг беше съвсем наблизо. Дейвид прекоси булеварда и пристигна за по-малко от пет минути. От указателя пред входа видя, че канцелариите на „Кроникъл“ са на третия етаж. Той не влезе веднага, а започна да крачи нагоре-надолу отвън и си повтаряше това, което си бе наумил да каже, като викаше на помощ всичките си духовни и физически сили над които още имаше власт. Знаеше, че когато изпадне в криза, става неспособен за нищо и затова реши този път да не разпилява силите си. Но още самата подготовка за това разруши всичко: само като си представи предстоящата сцена, оскърбленията, които щяха да му нанесат и отговорите, които щеше да им даде, обзе го гняв, гърлото му се сви и устата му пресъхна.

Това състояние беше вече непоносимо. Той направи рязко и несръчно движение, спря се, втурна се във входа и без да се спира пред асансьора, на един дъх изкачи стълбите до третия етаж. На матовите стъкла на вратата със златни букви бе написано името: „Дейли Кроникъл“: Дирекция. Без да почука, той влезе.

Липсата на каквото и да било оживление и атмосферата на мъртвило го изненада. Един около седемнадесетгодишен младеж лениво тракаше на пишещата машина на една ниска масичка, поставена косо към прозореца близо до телефонното табло. С глас, който не приличаше на неговия, Дейвид му каза, че желае да говори с Най. Както беше седнал, младежът се обърна и погледна през рамо към него.

— Няма го. Отиде в Тайнкасъл. — И като забеляза бързия и недоверчив поглед на Дейвид добави: — Няма никой от тях. Мистър Смит отиде в главната редакция в Мосбърн.

Дейвид се беше така настроил да сложи веднъж завинаги край на всичко, че никак не можа да повярва на това, което чу. Две врати в края на тесния коридор водеха към останалите две стаи, които сега съставляваха всичко на всичко помещенията на „Кроникъл“. Той бързо надникна във всяка от тях. И двете бяха празни. Върна се в преддверието.

— Кога ще се върне? — попита той.

— Откъде да знам? — сърдито отговори младежът. — Тук сега никой нищо не върши… или почти нищо. Сигурно няма да дойде цял ден.