Арчибалд Кронин - Северна светлина

Машинално, сякаш изпълняваше чужда воля, той тръгна по коридора към малката стая в дъното, където се съхраняваха първите броеве от „Светлина“, и започна наслуки да ги снема от полиците. Ето в 1785 г. описание на първото прелитане на Ламанш с балон, извършено от Бланшар един петък „въпреки лошите предвиждания“, а ето и десет години по-късно първата глава от „Векът на разума“ на Пейн, една поредица публикации, заради която Даниел Пейдж е бил преследван от правителството и която в края на краищата разклатила положението на Пит. А ето и знаменитият доклад за бунта в английската флота през 1797 г., когато Английската банка преустановила плащанията в злато. Друг брой съдържаше дописка от Чарлз Ламб из живота на знатните среди в Маргейт, където е бил изпратен да събере материали за пристигащите там знаменитости, а ето и още една дописка, живо описание на големия чартистки събор. В трескаво състояние, без да обръща внимание на хронологическия ред, Хенри премина тези избелели и пожълтели листа, всеки от които носеше някакъв печат от историята на Великобритания: Трафалгар, превземането на Кабул, Балаклава, опитът за атентат срещу кралица Виктория в 1842 г., Наполеоновите войни с ужасяващи карикатури на корсиканското чудовище, бюлетин за смъртта на Роберт Браунинг, за неговото погребение в Абатството, Южноафриканската война, фонда в полза на войниците, открит от Роберт Пейдж… не, това вече надхвърляше силите му. Той изстена и стисна с двете си ръце слепоочията, които биеха до пукване. „Северна светлина“ сам беше история; не можеше да го остави в чужди ръце, които сигурно щяха да го осквернят.

Той рязко се обърна и вече с друго намерение се върна в кабинета си. Часовникът показваше седем и половина — без да усети как мина времето, той бе загубил близо три часа. Вероятно Мофат вече си е отишла, както винаги в шест часа, без да подозира, че се бе случило нещо лошо. След дълго търсене той намери в чекмеджето на масата й разписанието на влаковете. Нощният влак за Лондон тръгваше в осем без седемнадесет. Нямаше време да отиде в къщи за куфара си. Трябваше да вземе такси направо за гарата. Набързо написа на Мофат бележка, че ненадейно са го повикали в Лондон и я остави на калъфа на пишещата машина. След това телефонира в къщи; Алис беше излязла и той каза на Ханна да й съобщи, че ще се върне най-късно след два дни. След това взе шапката и палтото си, излезе от редакцията и бързо се отправи към гарата.

На следната сутрин, след една неспокойна нощ, Дейвид разбра, че не може повече да понася мълчанието, натегнатата атмосфера и мъчителния фалш и лицемерие между Кора и него. Той трябва да намери някакъв изход. Когато излезе в девет часа, уж за обичайната си разходка, той се качи на автобуса за Хедълстън, който тръгваше от Слидън в девет и половина. В автобуса имаше само двама пътници и тъй като и двамата бяха седнали отпред, той се настани на задните седалки, където, необезпокояван от натрапничавите им погледи, можеше по-ясно да обмисли плана на по-нататъшните си действия.

Първо той трябваше да види баща си. Въпреки че Дейвид не обичаше да се открива и често бе тласкан от чувството си на малоценност към странни прояви на самонадеяност, дълбоко в душата си той таеше към Хенри и признателност, и привързаност; и макар да не се съгласяваше с много от бащините си възгледи, той безусловно вярваше в неговата добрина и в здравия му разум. От тези качества на баща си той сега имаше нужда, беше уверен, че ще ги намери в съвета, който той щеше да му даде.

При бавния ход на колата и непрекъснатото друсане дългите спирки при Лейси Хамокс и Хърст Грийн, пътуването изглеждаше безкрайно, но най-после през влажните и тракащи стъкла на автобуса започнаха да се виждат мрачните очертания на Хедълстън и скоро старата кола се затресе на последната си спирка на Виктория скуеър.

Слаб дъждец оросяваше челото на Дейвид, когато той слезе и се запъти пеша към редакцията на „Северна светлина“. Той избягваше да ходи в редакцията, защото за него винаги беше изпитание да влиза в това здание, където баща му се отдаваше на своя идеализъм и което Хенри съвсем естествено смяташе да му остави в наследство. Дори днес, обзет от други опасения, той се почувства едва ли не като натрапник, когато изкачи каменната стълба и почука на вратата на Пейдж.

Когато влезе, стаята беше празна; тутакси се появи Мофат и го погледна с изненада, която се дължеше само на това, че той идваше твърде рядко.