Арчибалд Кронин - Северна светлина

— Цял ден… — глухо повтори Дейвид и след малко се обърна и излезе.

На улицата отново го обзе колебание, той продължи да стиска юмруци, омаломощен от горчилката на разочарованието. Нищо не узна, нищо не уреди, до нищо не се добра. Почна да мисли, че е некадърен. Сега беше време за обяд, тротоарът бе претъпкан от народ, всички бързаха под дъжда и се блъскаха в него, а той стоеше там, разколебан в себе си и чуваше в ушите си прилива на кръвта.

Най-после тръгна към Виктория скуеър. Нищо друго не му оставаше, освен да се завърне в Слидън както бе дошъл. Автобусът, почти пълен, се готвеше да тръгне. Той намери свободно място към средата на колата и се помъчи да овладее вълните от объркани мисли, които връхлетяха върху му. Не мина дълго и той се убеди, че останалите пътници не снемаха погледа си от него, като някои му се присмиваха, други го гледаха с нескрита ненавист. Седеше с наведена глава, приковал поглед в пода на колата, неспособен да си възвърне онова пълно безразличие, с което обикновено посрещаше провокациите на тълпата. Не можа да се освободи от потискащото го смущение, напротив, то се усилваше през целия път. Дори когато стигна в Слидън бързият ход към къщи не успя да го прогони.

Когато влезе, къщата му се стори празна, но в кухнята малкото котленце клокочеше на печката и през прозореца той видя Кора в градината да крачи бавно по застланата с чакъл пътечка. Неудържимо желание го обзе да отиде при нея. Сега бе вече изчезнала покровителствената снизходителност, благосклонността, с която той приемаше нейните услуги, всичко това бе изместено от ревността, неувереността, мъката, която му причиняваше нейното страдание. Както в първите дни в Скарбъро, той отново почувства колко тя му е необходима, неудържимо я желаеше. В този момент той бе готов да се качи в спалнята, да я повика през прозореца и когато тя дойде… Но не, той трябва да се успокои. Тя не бива да разбере в какъв безпорядък бяха мислите му, не бива да узнае за напразното отиване до Хедълстън, нищо, което би увеличило мъката й. Той се качи в таванската си стая и седна пред простата дървена маса, която му служеше за бюро.

Като успокоително средство д-р Ивънс му бе препоръчал да взема лист хартия и бързо, автоматически да записва всички мисли, които се тълпят в главата му. Той грабна перото и се отдаде на това избавление.

Болката от твърде дълбоката любов — започна той — често пъти надхвърля радостта… и човек може да се отдаде на страданието с не по-малка забрава, отколкото на щастието. Аз блуждая в лабиринт, мрак ме потиска, но не съм победен. Мога да преодолея всякаква трудност, да се справя с всякакъв враг, само ако волята ми остане силна. Скоро ние ще се избавим от това нещастие. Нищо не бива да огорчава Кора. Аз ще я браня. А сега, нека ме обхване чувство на покой, на дълбок и тих покой…

Едва бе написал тия няколко реда, когато изведнъж спря, наклони глава встрани, сякаш се ослушваше.

„Дълбок и тих покой.“

Беше ли това само слухова измама. Онова звънтене, което от месеци насам чуваше в ушите си като камбанен звън, понякога остро и пронизващо като свирка или пък наистина чуваше някакъв глас, който с насмешка повтаряше собствените му думи, едва породили се в главата му? Като се ослуша още по-внимателно, той нищо не чу, но щом продължи да пише, гласът отново поемаше думите му: „Когато светлината се шири и мракът отстъпва…“ и ги повтаряше все по-високо веднага щом се появяваха на листа. Той започна да пише бавно, като искаше така да накара гласа да замлъкне, но напразно; тогава взе да пише бързо, като драскаше по цялата страница; гласът — силен, отчетлив — се впусна в бяг с шеметна бързина.

Дейвид захвърли перото, сякаш то изгаряше пръстите му и здраво впи ръце в масата, като се опитваше така да се поуспокои, спомняйки си строгото наставление на д-р Ивънс, когато той за първи път му бе казал, че чува гласове.

„Това е чисто въображение. Ние наричаме това слухова халюцинация: Не мислете за това. Не се поддавайте… никак.“

Дейвид бавно повдигна глава. Най-после гласът бе изчезнал. Но наистина ли? Без да мръдне, той се ослуша, почака, надяваше се да не чуе вече този глас. Вместо това, въпреки че сега не пишеше вече и независимо от перото, което лежеше на масата, той долови зов, тих, но ясен, който сякаш идваше от спалнята в долния етаж. Мъжки глас, който викаше неговото име. „Пейдж… Пейдж… тук ли сте?“ Тогава, изтръпнал от ужас, той чу следните думи: „Гледай си собствения врат, момче“. Позна гласа на Най.