Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

— Как ли ще приемат това в енорийството?

— Зле. Сигурно ще се разрови отново този болезнен въпрос.

— Предполагам, че се връща у дома по принуда. Вероятно е останал без пукната пара.

Веждите на генерала се сляха в едно.

— Страхувам се, че Бъртръм сега не е в състояние да му окаже финансова подкрепа. Мъка… голяма мъка!

— Учудва ме, че господинът има куража да си покаже лицето в Англия.

— Мене не. Знаех си, че той ще се присламчи обратно, когато битката свърши.

Клеър мълчеше по време на тази размяна на реплики. Накрая се престраши и вметна:

— Питам се дали картините му са толкова лоши, колкото ги описват.

— Боже опази! Нима не чу току-що какво пише човекът за тях.

— Разбирам, Джефри, но критиката ми се струва твърде пристрастна. Самият критик признава, че не може да разбере съдържанието на картините. Възможно е той да не е достатъчно компетентен, за да се произнесе справедливо.

— Не бил компетентен! Защо? Той е експерт. Иначе нямаше да пише за вестник „Поуст“.

— Но в тази работа е замесен и Глин — настояваше Клеър, като леко се изчерви. — Той е известен художник. Защо той ще спонсорира картините на Стивън, ако не струват нищо?

— Защото е близък с моя героичен братовчед и защото е винаги пръв, когато става дума да се извлече изгода от нещо — каза Джефри и изгледа жена си, безкрайно раздразнен от нейните логични доводи. — Смея да кажа, че те са замислили всичко това заедно в някоя гнила дупка в Париж.

— И все пак изложбата е факт — каза генералът със спокоен тон, — разбира се, неприятен сам по себе си за семейството… Много неприятен! Като си помисля за Дейвид и го сравня с това… — Той направи крачка към вратата. — Ако ме извиниш, Клеър, още сега ще телефонирам на Бъртръм.

— Трябва, татко! — възкликна одобрително Джефри и дръпна назад своя стол. — Ще се видим в билярдната зала. Предлагам да изиграем една партия и да поговорим за това.

Останала сама, Клеър взе вестника, намери статията и я прочете внимателно два пъти. Остана замислена, с разтревожени очи. След това рязко се изправи и тръгна нагоре по стълбите към детската стая. Но Никола и малката Хариет бяха излезли с бавачката Дженкинс до беседката. Дженкинс упорито вярваше, че е много полезно сутрин да се диша чист въздух, и от прозореца Клеър забеляза двете дечица в жълти мушамени дрешки. Гледката й даде някаква увереност и Клеър се засмя. Но после въздъхна, щом си спомни за Стивън. В нея все още трептеше надеждата, че по някакъв начин той ще съумее да се помири с близките си.

Дъждът не спираше и в скучно преминаващия следобед раздразнението на Джефри нарасна. Клеър знаеше, че й се сърди. Подозираше, че на следващия ден му предстоят неприятни неща. Но въпреки че отчиташе неговото настроение, в този момент нейното собствено безпокойство стоеше на първо място.

На следващата сутрин тя отиде до спирката „Халбъро“ и се качи на влака за Лондон. Седна сама в ъгъла на купето, облечена в тъмносив костюм, с малка шапка, наклонена назад, откриваща прекрасното й чело. Докато пътуваше, тя се взираше в познатите зелени поля на Съсекс, прогизнали от последния дъжд.

Слезе на гара „Виктория“ и взе такси до улица „Уимпол“. Д-р Енис беше закъснял и трябваше да го чака до единайсет и петдесет. Прегледът премина добре и лекарят със задоволство отбеляза, че здравето й се е подобрило значително. Той обърна внимание на унилия й вид, но не каза нищо и я изпрати с усмивка и с покровителствено ръкостискане точно преди дванайсет часа.

Тя пое бавно към Уест Енд. Разполагаше с целия следобед. Тези мигове на пълна свобода й бяха скъпи. Без да усети, пое към „Оксфорд стрийт“. Влезе вътре и си поръча кафе и кифла. Джефри, в качеството си на земевладелец, си поръчваше толкова обилни ястия, че за нея беше облекчение да хапне нещо по-леко. След това съвсем необичайно, макар че целта й беше просто да забави заминаването си, тя запали цигара.

След няколко минути отново пое по улицата. В началото несигурно, дори с известно лошо предчувствие се насочи към галерия „Медокс“. Галерията, притисната между антикварен магазин и фотографско студио, беше с тясна фасада, нуждаеща се от пребоядисване. Тя влезе бързо, с разтуптяно сърце, изненадана от слабото посещение и от пустата зала. Вътре имаше само две жени, които разговаряха тихо. Зад един каталог висок сънлив младеж в панталони на райета и черно сако, обшито с ширит от сърма, четеше седнал на едно бюро и както личеше, беше единственият пазач на изложбата.