Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

После, докато изпращаше Стивън до изхода, той попита с любопитство в гласа:

— Кажете ми само едно нещо. Вие ми бяхте споменали, че покойният е бил самотен, без съпруга. Защо тогава през цялото време на треската той споменаваше непрекъснато името Тереза?

— Това е личност, която той обожаваше.

— Някаква сърдечна история?

— По-скоро на духа.

— А, значи тя е умряла преди него.

— Да! — възкликна Стивън с внезапен изблик на сарказъм. — Преди четиристотин години!

После излезе и тръгна напосоки с наведена глава. Паважът се люлееше пред очите му. Покрай брега на реката той тръгна под цъфтящите дървета джакаранда, сред редици от тамарикси 25, закачени като чадърчета. В далечината свиреше оркестър. На завоя на пътя се оказа съвсем близо до морето и тръгна към вълнолома. Не можеше да си поеме дъх и нуждата от свеж въздух го доведе чак до един продълговат камък, издаден напред над синята вода. Обзе го чувство на безкрайна и отчайваща самота.

Въпреки че беше свикнал с чувството на потиснатост, рядко беше изпадал в толкова дълбоко отчаяние. А сега, преди да отиде войник, той трябваше да изостави своята работа — загуба много по-неприемлива, отколкото изпитанията на бойното поле. Страхуваше ли се? Въпросът беше толкова неуместен! Той отдавна беше престанал да оценява своя живот чрез физическото оцеляване. Можеше ли презрителното отношение на Хюбърт да има някакво значение за него? Може би. И все пак не го беше грижа нито за Хюбърт и неговата фамилия, нито за мнението на когото и да било относно неговото поведение и неговия характер. Единственото нещо, което имаше значение, беше този творчески инстинкт, който гореше в него. Неговата страст да рисува — тя беше истинската причина за собственото му съществувание, нужда, по-неотложна, отколкото глада или жаждата, един неопределен вътрешен импулс, твърде силен, за да може да му устои.

Той седеше на края на вълнолома, до фара, за да си почине. От вътрешната страна на вълнолома едно момче ловеше риба. Докато го гледаше, ръката на Стивън потърси инстинктивно албума, до който не се беше докосвал от много дни. Не го носеше. Но желанието му да работи все повече нарастваше, подтикнато както от неговата тъга и самота, така и от периода на безплодност, който напоследък изживя. Завладян от този прилив на неочаквана енергия, той си помисли: „Трябва да рисувам, трябва, иначе ще полудея!“.

Дълго остана неподвижен. Беше бледен и изгаряше от желание да се посвети на призванието си, което за него беше по-силно и по-важно от всякакви други императиви в света. Чрез този внезапен порив той преживяваше момент на просветление. От мекия влажен въздух се чу скърцането на гребла и мъжки гласове, които пееха. Рибарската флотилия, все още незасегната от войната, беше започнала да напуска пристанището на път към местата за нощен риболов. Отвъд вълнолома рибарите прибраха веслата и опънаха триъгълни платна. Те отплаваха все по-навътре в морето, лодките се потапяха и издигаха в спокойните морски води, рееха се между морето и небето и изчезнаха подобно ято лястовици в спокойната далечина. Откъм сушата слънцето огряваше билото на планината Сиера, придавайки на облаците ярки пламтящи очертания, хвърляше виолетови сенки върху по-ниските хълмове и ги правеше да изглеждат забулени и безкрайни. Под терасираните лозя се виждаха ясните очертания на покривите, минаретата и кулите. Минутите течаха. Сега залезът беше като пламък, кацнал на челото на града. Красотата на гледката успокои болката в сърцето на Стивън и укрепи целта, която се зараждаше в него. Когато оттенъците на сивото се спуснаха като саван върху кубето на катедралата, близо до която беше моргата с тялото на Пейра, той се изправи решително и тръгна към града.

Когато мина покрай вратите на пристанището, някой го поздрави. Стивън се обърна и видя Холис с папка под мишница да бърза към него откъм страната на доковете.

— Дезмънд, мисля, че те познах. Радвам се да те видя — каза той с усмивка и си пое дъх. — Имам добри новини за теб. Товарният кораб „Мурика“ на компанията „Стар Лайн“ е приключил с необходимите формалности и ще отплава от Малага за Ливърпул във вторник следващата седмица. Генералният консул успя да осигури място за теб на борда.

Той замълча.

Стивън не каза нищо.

— И не само това. Разрешиха ми да се върна у дома и да се присъединя към „представлението“. Сигурно ще бъда и аз на старото корито.

Въпреки видимо безгрижния му и твърде ленив характер Холис беше искрено доволен и изпълнен с ентусиазъм.