Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

— Корабът не разполага с пътнически каюти. Ние вероятно ще бъдем в моряшкия кубрик в носовата част, така че си осигури одеяло, ако можеш, а аз ще взема няколко консерви с говеждо месо. Не вярвам „Мурика“ да има охранителен ескорт. А противниковите подводници са в Средиземно море и може да имаме доста забавни минути.

Последва нова пауза, след което Стивън каза:

— Съжалявам, но няма да се върна в Англия. Ще остана тук.

Настана тишина. Изразът на Холис последователно се промени от втрещена изненада и невяра до студено презрение.

— И какво смяташ да правиш?

— Ще рисувам.

Холис се обърна и се скри в падащия здрач.

В едно влажно октомврийско утро на 1920 година закуската в Бротън Корт беше почти привършила. Навън дъждът капеше от жълтите листа на буковите дървета и се стичаше върху терасата, а Пръстенът на Ченктънбъри се губеше в мъглата. Независимо от уюта в застланата с червен килим стая за закуска, откъдето се чуваше пращенето на силен огън, а от сребърните съдове на масичката за сервиране се носеше аромат на кафе, бекон и печени бъбречета, на масата беше започнало да се усеща неясно напрежение. По всяка вероятност то трудно можеше да смути генерал Дезмънд, който по природа беше невъзмутим. Генералът беше пристигнал като гост за ловните стрелби и сега, с изправена и релефно очертана стойка, размазваше оксфордски мармалад върху препечена филия.

Джефри наруши тишината.

— Какво объркано време. Никога не съм виждал такъв дъжд.

— Може да спре до обяд — каза Клеър и извърна очи към парка.

— Даже ако решим да излезем навън, гъсталаците, където се крие дивечът, ще бъдат прогизнали от влага.

Като демонстрираше накърнена гордост на състоятелен човек, който съжалява за пропуснатата възможност да се наслади на красивите земи, получени като зестра след женитбата си, Джефри се облегна назад, протегна тънките си крака под масата и запрелиства страниците на сутрешния вестник.

Макар че се възстановяваше от последния си пристъп на инфлуенца и от мъчителната нощ, Клеър не пожела да хапне почти нищо. Тя скри с усилие безразличието си и се обърна към своя свекър.

— Още малко кафе?

— Не! Благодаря ти, скъпа моя — потупа я той по ръката с разбиране. — Кога ще се видиш с твоя човек в града?

— Утре.

— Тогава кажи му, че трябва да ти даде нещо за апетит.

Клеър се усмихна.

— Ще се оправя. Кафе за теб, Джефри?

Джефри не отговори. Застинал, с очи, приковани в страницата пред него, той възкликна:

— За бога, чуйте какво пише тук!

С тържествен глас той прочете:

Вчера в галерията „Медокс“ на „Бонд стрийт“ бе открита изложба на картини на Стивън Дезмънд. Господин Дезмънд, чиято противоречива картина „Сирс и нейните любовници“ получи през 1913 година „Наградата на Люксембург“ се завърна неотдавна в Англия. Той е син на преподобния Бъртръм Дезмънд, енорийски свещеник в Стилуотър, Съсекс. По-малкият му брат, лейтенант Дейвид Дезмънд, загина на бойното поле край Вими Ридж. В сегашната си колекция, представена в Англия благодарение на спонсора Ричард Глин, господин Дезмънд представя плодовете на свой труд по време на военните години, които, както се разбира, той е прекарал в относително спокойствие на Иберийския полуостров. Въпреки това предимство страхуваме се, че господин Дезмънд се е трудил напразно. Намираме пейзажите му грубовати, а композицията на фигурите тромава и недодялана. В пълното си откъсване от традицията той е загубил представа за основните принципи и пропорции и се е увлякъл от безкрайна ексцентричност. И въпреки че в тях не липсват ярки свидетелства на атмосфера и въображение, тези платна ни предлагат само един перверзен пораженчески дух. Не ни се иска да употребяваме по-силни думи, но други критици могат да се окажат по-малко сдържани от нас. Накратко, ние не можем да разберем това, така наречено изкуство и то не може да ни хареса.

Тишина, изпълнена с напрежение, последва това съобщение.

Джефри добави:

— Тук има снимка на една от тези картини. Полугола проститутка, заобиколена от банда най-отвратителни грубияни. На мен картината ми изглежда напълно декадентска.

Той пусна вестника на пода. Клеър, която седеше неподвижно, с напрегнат израз на лицето, трябваше да скрие внезапното си, почти непреодолимо желание да го вдигне. Генералът се беше изправил и с гръб, обърнат към огъня, запали лулата си с гримаса.