Той седна на ниска каменна пейка и огледа наоколо. В центъра се намираше статуя на Дон Мигел де Монтанес, андалуски благородник, който беше обърнал гръб на фриволностите на света и беше посветил живота и богатството си на изграждането на болницата. В основата на фронтона имаше изтрита от времето плоча, върху която беше изписано желанието на основателя да се полагат грижи за болните и да се осигури християнско погребение на бедните и на екзекутираните престъпници. Под статуята се намираше внушителен сводест проход с колонки от нащърбен безцветен мрамор, който служеше за вход на болничната сграда. В дясната част на двора се издигаше църковна обител, откъдето долитаха далечните молитви на монахините. В лявата част беше построен малък бароков параклис. През отворените, обковани с гвоздеи порти от кедрово дърво, над които се извисяваше герба, се виждаше висок олтар, покрит с цветни мозайки и позлатена украса от преплетени пищни фигури.
При друга обстановка Стивън би се насладил дълбоко на красотата и трогателната изящност на това архитектурно съвършенство. Но сега средновековната тържественост само увеличаваше нервното му напрежение. Защо го накараха да чака толкова дълго? Неговото безпокойство нарастваше с всяка измината минута.
Най-сетне се чуха бързи стъпки, толкова внезапно, че той се стресна. От една странична врата се появи д-р Кабра, гологлав, облечен в къс бял халат. Той застана пред Стивън, ръкува се и седна на каменната пейка.
— Ето ви и вас. Извинете ме, че ви оставих да чакате. Не можем да разговаряме тук, но мястото е по-прохладно от моя кабинет, а добрите сестри ще ни простят.
Той замълча и със съчувствен поглед постави ръката си върху рамото на Стивън. Този жест изпълни сърцето на Стивън с лошо предчувствие. „Новината е лоша, може би най-лошата, мислеше си той.“
Кабра каза:
— Искам да ви разкажа какво точно беше направено за вашия приятел. Когато го доведох в болницата, веднага отворих крака и направих дренаж. След това го оросявахме непрекъснато с разтвора на Карел. В същото време използвахме всички средства, които имахме на разположение, за да предотвратим отравянето на кръвта. Но всичко беше безуспешно.
Стивън почувства, че гърлото му се свива.
— Тогава обмислих дали да не се предприеме радикално решение. Ампутация. Както бях ви предупредил, неговото състояние беше крайно лошо, а кръвообращението му толкова нередовно, че се опасявах операцията да не предизвика внезапен колапс. Но без нея той не би могъл да оцелее.
Последва тишина, нарушавана само от далечния приглушен хор на монахините. Кабра гледаше право напред, мръщеше се, когато с труд намираше думите. Стивън силно прехапа устни, обхванат вече не от лоши предчувствия, а от ужасна увереност.
— Трябваше да взема решение. Реших да ампутирам. Уверявам ви — сложи ръката на сърцето си Кабра, — положените грижи за него бяха като за роден брат. Операцията премина добре. Обаче… Състоянието на шок се появи късно вечерта. Видях, че всичко, което бяхме направили, не беше помогнало. Ако беше в човешките възможности да се свържа с вас през този час, щях да го направя. — Той отново спря. — Краят дойде малко след това, в единадесет часа предната нощ.
Стивън беше разбрал още преди д-р Кабра да му каже, но докато това предчувствие не се потвърди, съзнанието му не можеше да го приеме. Толкова бързо, така неочаквано го бе връхлетяла самотната безлична смърт на Джером Пейра!
Докато Стивън седеше безмълвен, Кабра промълви:
— Ако мога да помогна по някакъв начин при оформянето на формалностите по…
Стивън излезе от летаргията си.
— Той тук ли е?
— Не. В моргата. Съгласно нашия устав ние имаме право да организираме скромно погребение — повдигна рамене Кабра в състрадателен и деликатен жест. — При определени обстоятелства… Вие не възразявате, нали?
— Съвсем не. Пейра няма да бъде първият художник, който е умрял, без да има пари за ковчег — каза Стивън и се изправи. — Моля да ме извините. Вие бяхте толкова добър. Кога ще мога да отида в моргата?
Кабра погледна часовника си.
— Сега е затворена. Чак следобед. Най-добре е да отидете към седем часа. Елате първо в моя дом. Има някои документи, които трябва да подпиша.
— Благодаря ви. Когато дойда, ще ми кажете какво ви дължа. Мога да ви уверя, че ще ви бъде платено.
— Не ми дължите нищо. Някой ден може би ще ми нарисувате картина. За мен тя ще бъде спомен от една среща, която ми донесе едновременно удоволствие и смърт.
Читать дальше