Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

— Ще направим за него всичко, което е по силите ни.

Те излязоха и за пет минути стигнаха до „Каса де Сокоро“, където линейката — военен модел с покрив от брезент, завързан с ремъци — стоеше паркирана в дъното на павирания двор. Лекарят постави медицинското си куфарче на седалката, запали мотора и пое към изхода на града с удивително бърза скорост. Колкото приказлив беше Кабра в началото, толкова мълчалив се оказа сега.

Приведен над кормилото, което беше хванал с двете си ръце, подобно на малък прилеп, той караше пределно концентрирано, с невероятна липса на предпазливост — вземаше завоите, без да намали скоростта, натискайки клаксона непрекъснато, като отклоняваше тежкото превозно средство едва в мига, когато то виждаше опасност от преобръщане. Облаците прах се вдигаха зад тях, а дългият път, по който Стивън беше минал тази сутрин, бързо намаляваше. След час те преминаха покрай селото с пещерните жилища, завиха по тесния път през хълма и поеха през пустеещата земя към къщата на Луиза Мендес. След няколко мига влязоха в колибата. Пейра лежеше по гръб с компрес на челото. Луиза седеше до масата и мокреше ново парче плат в купа с вода. Стивън застана до леглото.

— Джером, доведох лекар, как се чувстваш?

— Страдах, разбира се.

Лицето му беше жълто, очите му блестяха от треската, а ръцете му бяха скрити под одеялото. Той се обърна подозрително към Кабра.

— Но вече треската премина и се оправям бързо. Благодарение на помощта на тази добра жена.

— Приемал ли е храна? — запита лекарят, постави чантата си на масата и я отвори.

— Не, сеньор, само вода. И то в големи количества.

— Водата, изворната вода, прочиства. Въпреки че повече не се разглежда като такъв елемент, както е било в стари времена, водата прочиства системите, пречиства кръвта…

— И утолява жаждата — намеси се Кабра. — Жаден ли сте?

— Не! Но усещам болезнен звън в ушите. Интересно защо? — надигна се Пейра трескаво и мъчително на лакът, като изговаряше думите със сухи напукани устни. — Разсъждавах по въпроса за камбаните, за тяхното многогласие, даже когато липсват гонгове, цимбали и други звънци. Има например звънци за овци и за крави, звънчета на шейни и на конски амуниции. Имало е и камбани, които са събирали римляните в обществените бани; камбани, които са биели за вечерня в Сицилия, след като осем хиляди французи са били избити от Джон Просида; камбани, които са звънели, когато са убивали Свети Бартоломей, камбани за полицейски час, за сватбени церемонии, за умрели и, разбира се, камбаните на църквите…

— Приятелю — Кабра постави ръката си върху рамото на Пейра. — Моля ви, стига вече с тези камбани! Спрете да говорите и ми дайте възможност да ви прегледам.

Пейра затвори очи и полегна изтощен назад, а лекарят премери пулса и температурата му.

— Кракът все още боли ли ви?

— Не — каза Пейра слабо, но с победоносен вид, без да отваря очи. — Не чувствам никаква болка.

Като изучаваше лицето на лекаря, Стивън забеляза как изразът му се промени едва забележимо.

— Не чувствате нищо?!

— Нищо.

— Е, тогава може би трябва да го погледна.

Кабра махна завивката и се наклони над леглото. Облегнат на прозореца, разтревожен, Стивън наблюдаваше движенията на лекарските ръце, докато сваляха превръзката и опипваха мястото. Огледът не продължи дълго. Когато Кабра се изправи, в изражението на лицето му се появи фалшива бодрост.

— Е, добре, приятелю, не мислите ли, че е време да се преместите в по-удобно легло? Приготвили сме за нас едно в „Сан Мигел“. Предлагам ви да ви отведем там.

Пейра сви устните си в знак на протест, но не каза нищо. Стивън усети, че неговата богата на въображение детска душа беше обладана от страх. В този момент той искрено го съжали.

Пейра срещна погледа му и рече:

— Приятелю мой, когато дарих нашите пари в чест на Тереза, не съм и помислял, че тя ще ми се отблагодари по този начин.

Кабра подреждаше лекарската си чанта на масата.

— Ще дойда с теб — каза му Стивън.

— Не! — намеси се лекарят с категоричен тон и се доближи до прозореца. — Вашето присъствие е безполезно. Освен това, ако не сте внимателен, и вие ще се разболеете. Останете тук и си починете.

— Кога да дойда? Утре сутринта?

— Да кажем, вдругиден.

— Има ли надежда? — попита Стивън тихо.

Кабра погледна встрани — очите му съвсем не бяха шеговити. Той махна един конец от ръкава си.

— От коляното надолу кракът е в сериозно състояние. Стъпалото вероятно има гангрена. Ако трябва да се направи нещо, то трябва да се направи веднага. Но бъдете спокоен, аз ще се погрижа.