Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

Като бързаше да се измъкне от покрайнините на града, той премина по една улица с палмови дървета и след това продължи по улица „Виктория“. Колкото повече се придвижваше към главния площад на града, толкова повече увереността му, че се ориентира правилно из улиците, ставаше по-голяма. Групи мъже стояха около кафенетата, разговаряха и жестикулираха, а на ъгъла на улица „Ларио“ голяма тълпа се беше събрала пред редакцията на вестник „Газета де ла калета“. Стивън се спря и заговори един човек от края на опашката:

— Приятелю, каква е причината за това събиране?

— Причината? Ние, човече, чакаме следващия брой на вестника.

— И толкова ли много хора чакат всеки ден?

— Не, това събиране не е обичайно. Но не всеки ден идват такива новини.

— Какви новини, приятелю?

— Как какви! Новината за войната!

— Война ли? — Стивън не разбираше и си мислеше, че думата война се отнася за някакви вътрешни граждански вълнения. — Сигурно има някакви размирици в града?

— Тук не, благодарение на Мадоната на Гваделупа и на здравия дух на Испания. Но навсякъде другаде има голяма, много голяма война!

Той замълча, като забеляза как посърна лицето на Стивън, след това вежливо, с лек поклон, му предложи сгънатия вестник, който държеше в ръката си.

— Той е вчерашен, сеньорът може сам да се убеди.

Стивън разгъна вестника с дата седми август и се взря в него, привлечен от големите сиви заглавия. Те го поразиха като светкавица. Зашеметен от развитието на световните събития, той продължи да чете, после остави за няколко минути вестника и погледна с празен поглед, връщайки се в спомените си към всичко онова, което беше казал чичо му Хюбърт в Париж.

— Вие сте англичанин, нали?

— Да! — дойде Стивън на себе си и си даде сметка за любопитството на своя събеседник. — Можете ли да ме упътите къде е консулството?

— Съвсем наблизо е. Втората пряка наляво, след това отново наляво и ще видите знамето над входа.

Като благодари, Стивън забърза нататък.

Консулството представляваше вила, която се издигаше сред малка градина, близо до пристанището. Вратата беше отворена. Стивън изкачи няколкото стъпала и влезе вътре. Там намери нужното помещение и видя, че стълбището към него вече е задръстено от хора. От двете стаи на приземния етаж се чуваше шум от усилена работа. Испански чиновник, носещ куп документи, придружен от служител от консулството, мина няколко пъти през чакалнята.

С вид на човек, който много бърза, Стивън се нареди на опашката. Трябваше да не се бави, а съдейки по обясненията на хората пред него, те бяха чакали доста време. Много от тях бяха туристи, някои от които жени, всички бяха разтревожени и желаеха да се върнат у дома. Те си приказваха непрекъснато, дори се шегуваха, докато опашката се придвижваше бавно напред.

Той трябваше да действа незабавно, иначе никога нямаше да си проправи път през задръстеното с хора стълбище. Когато служителят излезе повторно от стаята вдясно, Стивън пристъпи напред:

— Мога ли да говоря с вас? Въпросът е много важен.

— Не сега.

— Уверявам ви, че ще ви отнема само пет минути.

— Трябва да чакате реда си.

— Казвам ви самата истина — проблемът е неотложен.

С видима досада чиновникът изгледа Стивън. Втренченият му поглед премина с неодобрение от прашните прокъсани ботуши към кирливата му риза, прана за последен път в една каменна кариера. Но видът на лицето му се промени, сякаш отразяваше далечен спомен за среща с нещо познато. Любезно и малко маниерно той каза:

— Да, добре! Заповядайте в моята стая.

После го поведе към малка канцелария, гола и неподредена. Известен уют внасяха двете тенис ракети в единия ъгъл и няколкото групирани фотографии по стените. Преди да седне зад потъналото в безпорядък бюро, той издърпа напред един стол.

— Сядайте и се разполагайте. Аз съм Джордж Холис.

— Аз се казвам Дезмънд.

Последва пауза, след това другият мъж се засмя.

— Сега си спомних. Не постъпихте ли вие в Тринити през 1909 година?

— Да!

— Разбира се! Това беше годината, преди да завърша университета. Бях сигурен, че ще се срещнем. Как си?

Стивън стисна протегнатата ръка. След това бързо каза:

— Мразя да се натрапвам във време като сегашното. Но всъщност…

Холис махна извинително с ръка.

— Разбирам, това е напълно естествено. Ние всички искаме да се върнем колкото се може по-скоро, за да се включим в представлението. Кажи ми какво правиш чак тук?

— Предприел съм пътуване, за да рисувам с един приятел, който…