Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

— Нещо като обиколка пешком. Това е трудна страна за такова начинание. Макар че сега малко по-трудно ще е да се марширува при Рейн. Кажи какво мога да направя за теб?

Той погледна един документ на бюрото си и продължи:

— Както виждаш, ние се претрепваме от работа, за да върнем хората си у дома. Границата е затворена, така че пътуването с влак е невъзможно. За транспорт се плаща прескъпо. Няма един сантиметър свободно място. Повечето от крайбрежните води са минирани. Но аз ще се погрижа за теб. Съвсем сигурно е, че един товарен кораб скоро ще отплува. Като използвам някоя и друга връзка, сигурен съм, че ще може да се намери място за теб на борда.

— Благодаря! Благодаря! — отговори Стивън забързано, като отчаяно се стремеше да стигне до главния въпрос. — Бих ли могъл в настоящия момент да се възползвам от твоята добрина за още нещо? Моят приятел е болен, страхувам се, че е много сериозно. Трябва да му намеря добър лекар и да го настаня в болница веднага.

— Добре, да видим сега това — преценяваше Холис. — Това не би трябвало да бъде много трудна работа. Д-р Кабра на улица „Естада“ е човекът, който ти е необходим. Той е лекар в болницата „Сан Мигел“. Най-доброто нещо, което мога да направя, е да ти напиша препоръчителна бележка.

Той взе писалка и написа бележка върху бланка на консулството, прегъна листа, постави го в плик и го плъзна по бюрото към Стивън.

— Това ще свърши работа, Дезмънд.

— Ти наистина си много любезен — рече Стивън разчувстван. — Кога ще мога да те видя отново?

— По всяко време. Трябва да имам новини за теб след няколко дни.

Той се изправи усмихнат.

— Бихме могли да вечеряме заедно някоя вечер, преди да заминем.

След като се сбогува с Холис, Стивън забърза през катедралния площад. Забеляза със задоволство, че още не беше станало единайсет часа. Намери улица „Естада“ без трудности. Пред прага на една врата с арка видя бронзова табелка: „Д-р Хуан Кабра“, под нея беше добавено: „Екипът прелива кръв“. Един слуга го пусна вътре, прие писмото му и го помоли да почака в хола. Не след дълго се появи лекарят. Беше млад мъж, нисък на ръст, спретнат, с чисти ръце и кръгло, гладко шафраново лице, на което неговите черни като трънки очи излъчваха бодрост и блясък на природна доброта. Той се поклони на Стивън, маниерите му бяха съвършени.

— Винаги съм доволен, когато Британското консулство ме препоръчва. Какво мога да направя за вас?

Стивън обясни възможно най-сбито положението. Последва мълчание, по време на което дребният лекар седеше замислен. Зададе няколко въпроса на Стивън, след което кимна решително:

— Не е възможно вашият приятел да се лекува на такова разстояние. Трябва да го докараме в болницата.

— Но как?

Кабра се усмихна по един шеговит и суетен начин. Малките му черни очи потънаха изцяло в гладките, сочни гънки на бузите му.

— Ние в Малага сме доста добре екипирани. Домът „Сокоро“ има линейка за „Бърза помощ“. Колата се ползва от целия медицински персонал в града. Аз също често я ползвам. И тъй като няма да приемам в болницата до четири часа, ще вземем автомобила и ще отидем да видим вашия приятел.

— Тогава можем да тръгнем веднага.

— Но след като закуся. Всъщност елате да закусим заедно.

Той въведе Стивън в малка облицована с ламперии гостна стая, където на поднос бяха поставени кафе и кравайчета, и добави:

— Занимавах се с един случай почти през цялата нощ. Такова удоволствие е да помогнеш в раждането на едно прекрасно момче. И каква радост е за майката.

— Първо бебе ли беше?

— О, не, не! Десетото. И всичките живи и здрави.

Нова чаша беше сервирана със съвършена любезност. Лекарят наля кафе на Стивън и му подаде панера с краваите. След това с удоволствие се зае със закуската си, като говореше почти непрекъснато. Осъди войната, но предрече бързото й завършване, разказа за своята практика, за красотите на Малага, за прекрасния климат и всичко това направи с естествено весел маниер, като само от време на време хвърляше погледи към своя гост, заредени със състрадателно любопитство.

Най-накрая каза:

— Ако не бяхте ми разказали за вашия приятел, щях да подозирам, че вие сте пациентът. Вие сте значително под нормалното си тегло.

— Аз по природа съм слаб.

— Имате кашлица.

— Нищо особено.

— Да, така е — потвърди лекарят и се усмихна, за да смени темата.

Стивън се изчерви.

— Повярвайте ми — много съм притеснен за моя приятел.

Кабра не отговори, но след като си изпи кафето, се изправи, изведнъж се наклони напред и стисна ръката на Стивън.