Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

— Сеньора! — извика Стивън с пресъхнало гърло. — Ние сме чужденци и пътуваме за Малага. Моят приятел е болен. Моля ви настойчиво да ни дадете подслон за през нощта.

Настъпи тишина. Тя стоеше неподвижна. Ръцете й, чиито счупени нокти той можа да види, бяха кръстосани отпред. Сякаш чрез някакво странно вибриране на въздуха жената търсеше начин да установи не само това, което той й беше казал, но и да разкрие същността и характера на този непознат посетител. Измина един дълъг миг. След това, без да каже дума, тя се обърна и го поведе към прилепения навес през отворената врата.

— Това място може да ви свърши работа — каза тя, като повдигна скръстените си ръце. — Отзад има място и за магарето ви.

Поради шока от тази внезапна щедрост след премеждията през деня Стивън, изчерпан докрай, не можа да изрече нито една благодарствена дума. Стаята беше бедна, но чиста, с пръстен под. Маса и дървен стол стояха под висящото кандило. В далечния ъгъл, върху дървено магаре имаше дюшек от вълнени парцали.

Стивън помогна на Пейра да слезе от каручката и носейки го почти на ръце, го помъкна към ниското легло. После съблече дрехите му, изми лицето му от праха и го преоблече с чиста риза. Кракът все още беше завит в памучна вата и бинт. След това Стивън отведе магарето в обора, даде му прясна вода и всичкото сено, което беше останало в каручката. Когато се връщаше от задната част на колибата, той срещна стопанката на дома, която носеше глинено гърне, пълно с гъста бобена чорба.

— Вземете това за вечеря. Не е много, но може да помогне на вашия приятел.

Стивън не можа да отговори веднага. Когато се окопити от вълнението, каза:

— Вашата любезност ме оставя без думи. Повярвайте ми, ние имаме нужда от вашата помощ.

— Ако вие сте по-зле от мен, значи наистина сте много зле.

— Сама ли живеете тук?

— Напълно. И както виждате, съм сляпа.

— Как тогава успявате да се справите сама?

— Справям се. Отглеждам тези бобови растения и от това живея.

И двамата замълчаха. След това тя се обърна бавно на масивните си, тежки крака и го остави.

Стивън занесе супата на Пейра и като го подкрепяше, се опита да го накара да хапне малко. След няколко лъжици обаче се принуди да спре. Джером беше станал раздразнителен и упорито продължаваше да блъска лъжицата настрана. Не даваше и Стивън да види състоянието на крака му. Дори светлината, колкото и слаба да беше, дразнеше очите му. Изпаднал в състояние на вцепенение, той молеше да не го безпокоят. „Какво излезе — мислеше си Стивън. — Аз го отведох толкова надалеч и сега не мога да го оставя. Той едва ли би могъл да пътува утре в каручката, пък и магарето е доста изтощено.“ След това си каза, че не бива да хаби гозбата на жената, и като седна до масата под мъждукащата лампа, изяде набързо гъстата супа. После с празното гърне в ръце, отиде и почука на вратата на къщата. Жената отвори и го покани да влезе.

— Далече ли е Малага оттук?

— Да, далече е. Има повече от десет километра.

— Може би има автобус или файтон, който да се движи всеки ден?

— Няма да намерите нищо такова по тези планински пътища. Само каручки, подобни на вашата.

Стивън застави уморения си мозък да мисли. Десет километра. Беше сигурен, че ще може да извърви това разстояние за три часа и ако тръгнеше при изгрев-слънце, можеше да стигне до консулството преди девет часа.

— Сеньора, аз трябва да тръгна за Малага рано сутринта. Ще оставя тук моя приятел заедно с магарето и каручката. Не се страхувайте, ще се върна следобед. Този план устройва ли ви?

Главата на жената остана наклонена. По някакъв странен начин тя изглежда го претегляше с незрящите си очи.

— Не възразявам. Но не ме наричайте сеньора. Името ми е Луиза… Луиза Мендес. И не ми говорете за страх. Отдавна съм престанала да изпитвам страх.

Той се върна под навеса и хвърли последен поглед към Пейра, преди да загаси лампата. Около нея в спарения въздух кръжаха едри молци. Направи няколко крачки в тъмното и легна върху пръстения под.

Следващата сутрин, след като изкачи последния връх и се спусна надолу към Малага, той усети как тъмният облак на безпокойството му се разсея от внезапен лъч на надежда. Най-после беше пристигнал. Градът, който лежеше в краката му, се извиваше покрай залива, защитен от дълъг вълнолом и открояващ бледозлатистия си цвят на фона на средиземноморското синьо. Покривът на катедралата отразяваше ранния изгрев. След безплодната пустиня, която остави зад себе си, на Стивън този град му се стори като приказен рай, като кътче на сигурност. Пейра сигурно още спеше и вероятно сега изпитваше по-малко болка. Стивън искрено се надяваше, че скоро ще успее да намери медицинска помощ.