Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

— За бога, ханджия — запротестира Пейра. — Що за храна е това?

— Казва се „бакалао“, сеньор. Много рядка вкусна риба, която идва от много далеч, от морето.

— Без съмнение, изминала е дълъг път. И това вино също — намръщи се Пейра, като го докосна с устни.

— О, то е най-предпочитаното в този край. Наистина, без да го хвали, човек би могъл да го нарече най-доброто в Андалусия — занарежда ханджията, като продължи да превъзнася изключителните качества на рядката водниста течност, която щипеше езика като оцет.

Не им оставаше нищо друго, освен да се задоволят, доколкото могат, и с това. На сутринта потеглиха отново през платото, което се простираше пред тях в монотонен жълт цвят, разнообразяван само от редките сребристи маслинови горички. Тук най-сигурните признаци за култивирана земя бяха царевичните ниви. Около изсъхналите стъбла бродеха с наведени глави стада от черни кози, обвити в облаци прах. Липсваха сочните смокини, лъчистите гроздове и пурпурните нарове, които Пейра щедро беше обещал, когато разправяше в началото, че ще живеят от богатите природни дарове на тази земя. През целия този ден храната им се състоеше от сурови царевични мамули, от шепа неузрели маслини и от комата хляб, който ханджията неочаквано им даде на раздяла. Стивън усети горчивия хумор на положението, в което се намираха. Той не възразяваше срещу спартанския начин на живот. В този странен лунен пейзаж се откриваше нова гледна точка, която привличаше погледа. От време на време той отразяваше някой детайл в своя албум. Но Пейра, който се бъхтеше унило край магарето, бе станал жертва на собствената си филантропия и изцяло бе загубил своя устрем. Той си говореше сам и размахваше пръчката си. В отделни случаи поведението му изглеждаше детинско, неприемливо и абсурдно. Същата вечер на бивака край една каменна кариера, след царевичната каша, приготвена в консервена кутия, която намериха по пътя, той наруши безмълвието на своята медитация след мъчителното храносмилане.

— Тези нови ботуши са направени за паважа на Париж — ужасно ми стискат. Вече имам мазол на петата си. — Той замълча, след това продължи: — Страхувам се, че те въвлякох в доста неприятна ситуация. Не оцених правилно природните дадености на тези селски райони, които, ако се доверим на този мошеник — ханджията, се простират чак до самия Кадис. В такава местност ние даже нямаме предимството на просяците, тъй като винаги ще ни вземат за хора с известно положение.

Последва нова пауза.

— Остава ни само една възможност. Да се откажем от дългия път към Севиля. Когато стигнем до Лера, ще слезем надолу към пристанището Малага. Почти сигурно е, че там има някакво цивилизовано място, където ще намерим отдих. А след това, ако е необходимо, можем да продължим нашето пътешествие.

Стивън обмисли за момент това предложение — най-практичното, което Пейра правеше, откакто беше пристигнал в Испания. Те наистина не можеха безкрайно да бродят в тази дива пустиня без средства за съществуване. Той се съгласи с кимване на глава.

— Не може да има повече от сто и четиридесет километра до морския бряг.

Пейра си беше свалил чорапите и разглеждаше петата си.

— За колко дни смяташ, че ще стигнем дотам?

— С нашия темп на движение за около седмица.

Сдържана въздишка се чу от другата страна на гаснещия огън.

— Приятелю мой, аз мога да се окажа в положението на босоног скитник по-рано, отколкото очаквах. Сериозно се съмнявам, че ще мога утре да обуя тези ботуши на краката си.

Три дни по-късно, когато се намираха по средата на пътя между Лера и Малага, започна истинското изпитание. Бяха спрели настрани от пътя под сенките на корковите дървета за обичайната си обедна почивка. Слънцето проникваше през провесените клони и хвърляше игриви фигури по прашния скат. В сянката на наклонената каручка магарето стоеше неподвижно, сякаш изваяно от глина. Почернял от слънцето, начумерен, небръснат, с изпоцапана и окъсана риза, Стивън имаше вид на бродяга. Пейра, с един бос крак, навиваше крачолите си до коленете. Въпреки че винаги бе проявявал стеснителност по отношение на собствената си персона, сега, след известно мълчание, той се обърна към Стивън:

— Кракът ме боли. Би ли го погледнал?

Стивън се приближи и хвърли небрежен поглед. Но това, което видя, го накара да изследва раната по-внимателно. Знаеше, че протритата пета създава трудности на Пейра и няколко пъти го беше виждал да сваля тесните си ботуши и да накуцва с единия си бос крак в праха след каручката. Но никога не беше подозирал, че положението му е толкова тревожно. Десният му крак беше подпухнал и инфектиран, а петата разранена.