Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

— О, колко е хубаво, че се върнах и че те виждам отново.

Стивън остави настрана блока за рисуване и запита:

— Хареса ли ти Авила?

— Надмина моите очаквания. Знаеш ли, че стоях, изпълнен с нежна тъга, на самото място, където е била родена Тереза? Къщата на нейното семейство е била в гетото на града. Научих една нова и страховита теория, а именно че във вените на светицата е текла еврейска кръв. Торквемада 22трябва да е изгорил нейните предци.

Лицето на Пейра бе леко зачервено и излъчваше неописуем възторг. Неговото лирично опиянение бе премесено с особено вълнение, което при друг човек би могло да се сметне за безпокойство.

— Ти отседна в манастира, нали?

— Естествено. Той е малък, западнал и е населен с плъхове. Диетата на тези бедни сестри е нещо невероятно, но независимо от празнотата в стомаха, аз се чувствах щастлив.

— А маркизата?

— Благородно създание — грациозна, практична и смела. Страдаше жестоко от подагра. Но подобно на Тереза и тя е воин, който търси нови завоевания в името на Бога.

— Тя очевидно те е покорила.

— Не се шегувай, приятелю! Тази прекрасна жена не е кокетка. Тя е почти осемдесетгодишна, инвалид е и едната част на лицето й е парализирана.

Стивън остана безмълвен. Тонът на Пейра започна да го озадачава. Сметна, че долавя в думите на своя приятел смътни признаци на плахост.

— Вечерял ли си?

— Дадоха ми необикновени провизии, които изядох във влака. Апетитът ми със сигурност е разрушен за седмици. О, колко се радвам, че сме отново заедно!

Чувство, подхранвано от необикновеното другарство, задави гласа на Пейра. Той постави ръката си на рамото на Стивън и смутено избегна погледа му.

— Утре ще сме на път отново заедно.

— Утре ли?

— Защо не?

— Планирахме да останем заедно две седмици в Мадрид.

— А какво е Мадрид? Освен това имаме билети за влака до Гранада. Направил съм фантастичен план. След като стигнем до Гранада, ще поемем пеш за Севиля.

— Да тръгнем пеш ли? — изненадано запита Стивън и думите му прозвучаха глупаво.

— Разбира се — откликна Джером и направи развълнуван жест, макар и не съвсем уверен. — Това е най-разпространеният начин за придвижване в тази страна. Ние ще бъдем пилигрими 23на радостта, трубадури, ако щеш: ще си пеем по пътя, ще просим, ако се наложи, ще живеем от земята, която през този сезон на годината е богата на плодове — грозде в лозята, пъпеши по бостаните, зрели смокини и сочни ябълки по дърветата.

— Ти напълно си се побъркал — рече Стивън, напълно убеден, че Пейра е забъркал някаква ужасна каша. — Отказвам да участвам в такава безумна експедиция.

Последва мълчание. Пейра наведе очи. Със смирен и разкайващ се тон, той промърмори:

— Приятелю мой, не ми приписвай никаква зла воля. Това, което предложих, е просто необходимост. Преди да се сбогувам със сестрите от манастира, трогнат от тяхната бедност и нужда, много по-голяма от нашата, аз дадох парите ни, с изключение на около двеста песети, на добрата преподобна майка Морела, в памет на света Тереза.

Валеше дъжд. През стичащата се вода по прозорците на чакалнята на гарата в Гранада Стивън наблюдаваше как се извиват клоните на евкалиптовите дървета от студения вятър, който духаше откъм Сиера Невада. Мокрите релси на железопътната линия се губеха в далечината. Пътната чанта на Пейра и неговият собствен багаж стояха в ъгъла.

Те пристигнаха тук, след като смениха два пъти отвратителни влакове, претъпкани и вонящи на отходно място във влажния лепкав мрак. Когато се съмна, предприеха пеша експедиция до Алхамбра, но тя скоро завърши с печален провал. Мраморните колони и мавританските арки, брулени от дъждовната буря, сякаш не бяха на мястото си и изглеждаха като сватбена торта сред погребение. Арената на лъвовете беше пълна с вода, а мъглата скри от погледите им всичко останало. Те се върнаха, без да разговарят, на сушинка в чакалнята на гарата. Стивън все още беше изпълнен със справедливо негодувание, решен да не поема никаква отговорност за последствията. Той не откликна на молбите на Пейра да го придружи и го остави сам да се отправи към градския пазар.

Оттогава беше минало повече от час, но закъснението на Пейра не му помогна да подобри настроението си. Като свредел го глождеше мисълта, че събраните с толкова труд и усилие необходими средства за това дългоочаквано пътешествие, така грижливо подготвено, бяха изгубени от един път. Той погледна часовника си и после отбеляза, че дъждът, който валеше вече няколко дни, бе започнал бързо да намалява и почти беше спрял. През задния прозорец забеляза каруца, теглена от дребно магаре, която се приближи и спря пред входа на гарата. Стивън излезе. Въпреки че каручката беше по-добра, отколкото очакваше, у него се загнезди лошо предчувствие.