Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

След миг на размисъл добави:

— Бедността ще спаси света.

Стивън вдигна учудено вежди.

— Бедността няма да ни спаси. Взех парите ти от търга в посредническата къща „Сула“, но тъй като те изнудиха напълно, получената сума е съвсем незначителна. Двамата разполагаме с около хиляда и деветстотин франка.

— Раздели ги по равно, нямам нищо против — рече Пейра спокойно. — Или, ако искаш, дай ми ги всичките. Ще ти бъда ковчежник.

След това посочи проядената от молци пътна чанта и каза:

— Вътре има шунка „Байон“ — цели петнайсет килограма. Даде ми я госпожа Хуфнагел. Няма да гладуваме.

Докато влакът набираше скорост в покрайнините на града, Стивън, на когото парите никога не му носеха добро, си спомни по какъв превъзходен начин Пейра се беше справил с поддържането на домакинството на улица „Кастел“ и доверчиво му предаде плика с банкнотите. Като го прие невъзмутимо, Джером мушна парите в издутия си портфейл, който стягаше с корда. Там държеше най-ценните си документи — изтъркани изрезки от провинциални вестници, мръсни покани с измачкани ръбове за отминали музикални вечери, безплатни писма покани, които и при най-лек намек беше готов да извади и да прочете пред случаен непознат в кафене, в обществено превозно средство или даже на улицата. След като се увери, че нищо не е загубено, той извади зацапан плик и като го погали с пръсти, сякаш докосваше нещо тайнствено, не без гордост погледна няколко пъти към Стивън с надежда да провокира любопитството му. Но тъй като опитът му не успя, каза:

— Не можеш да познаеш какво е това, нали? Едно писмо до маркиза Де Морела. Тя е стара жена, но е висша аристократка и майка настоятелка на манастира в Авила. Тя без съмнение ще ме приеме. Един от моите предци е бил рисуван от Гоя. Картината е в музея „Прадо“.

— Тогава да призовем този твой предшественик и всички други модели на Гоя.

— О, да, без съмнение това би било полезно за теб — съгласи се Пейра. — Все пак… една маркиза…

Той прибра обратно писмото и отново завърза портфейла с кордата. Последва тишина, по време на която Джером изучаваше своя спътник.

— Изглеждаш потиснат, драги приятелю. Има ли нещо, което да те безпокои?

— Не — отвърна Стивън. Но веднага след това, съвсем импулсивно, тъй като разправията с генерал Дезмънд все още тегнеше върху съзнанието му, сподели: — Един човек искаше да направи от мен войник.

Пейра, който умееше да не се стряска от нищо, не показа ни най-малка изненада. Няколко мига всмукваше замислено студения мундщук на лулата си, преди да се произнесе вещо:

— Задължителната военна служба е чудовищна институция — най-голямото зло на нашето време. Защо хората трябва да бъдат заставяни да обличат униформи и да се убиват един друг? В годините на рицарството рицарите са участвали в битки само по своя собствена воля. За тях това е било спорт. На никой обаче и през ум не му е минавало да облече поет или философ в доспехи и да го изпрати на бойното поле. Даже селяните са били освобождавани от това задължение. А сега всички ние трябва насила да се учим как да убиваме себеподобните си.

Стивън, който слушаше с усмивка, се разсмя от сърце. Пейра прие това като комплимент и като потисна задоволството си, изпусна дълбока въздишка.

— О, бедно човечество, какви ли не страдания понасяш от своите господари!

— Най-малкото — каза Стивън съвсем развеселен — ние не страдаме в момента. Нещо повече, вече минава дванайсет и ще обядваме.

Джером потвърди, че е гладен. Той понечи да извади шунката на госпожа Хуфнагел, но Стивън, който беше в повишено настроение, реши да не правят икономии. Те станаха и започнаха да си проправят път през претъпканите коридори към вагон-ресторанта. На сивия фон покрай тях преминаваха огради от жив плет, наведени жълтеникави върбови клони и дървета, плувнали в зеленина. Обядваха сардини, телешки гърди и сирене „Бри“. Накрая изпиха по чаша „Бенедиктин“, а Пейра миролюбиво запуши лулата си.

Късно следобед навлязоха в еднообразната равнина на Ландс, наситена с пустеещи земи, покрити с пясък и безкрайни борове, през които от време на време проблясваше светъл лъч, отразен от морето. Вечерта бързо се смени с нощ, забулвайки заоблените хълмове и плодородните лозя на Гаронд. Когато луната се издигна и огря потъналите в мрак равнини и извисените хребети на планините, Стивън го обхвана неутешима тъга. Но скоро той очисти душата си от нея, като си наложи да мисли само за бъдещето и за прекрасното приключение, което ги очакваше.