Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

Дори през рамото си Стивън усети присъствието на двамата офицери, които се преструваха с пределна изисканост, че не забелязват неговото съществуване.

— Къде си отседнал?

— В „Клифтън“, както обикновено. — Генералът погледна към улицата. — Виж какво! Защо не дойдеш утре на закуска? В девет часа например.

Стивън се поколеба, но само за момент.

— Това е много добра идея.

— Значи се разбрахме. Не разполагам с много време, така че ела точно в девет.

С леко кимване Хюбърт се завъртя и се присъедини към своите приятели.

Стивън продължи пътя си по левия бряг на реката. Тази неочаквана среща събуди спомени, едновременно трогателни и горчиви, които му се искаше да забрави, защото те го разстройваха. С генерал Дезмънд не си допадаха, макар че Хюбърт винаги се беше отнасял към него със снизходителна сърдечност. Безличната хладина, която той току-що демонстрира, подсказваше, че разговорът, който предстоеше утре, няма да бъде приятен. Независимо от това самолюбието на Стивън и ироничния му хумор, които по-късно укрепиха характера му и формираха у него преди всичко неизменна решителност да не позволява да бъде сплашван, му подсказваха, че следва да избегне всички неудобни въпроси.

На следващото утро, точно в девет часа, той влезе в представителното, но навяващо тъга с тъмноморавия си цвят фоайе на хотел „Клифтън“.

Генерал Дезмънд, макар и единствен посетител, беше вече в трапезарията и като оцени точността на Стивън, с малко по-топъл тон каза:

— Поръчал съм бекон и яйца, чай, препечена филия и мармалад за двама. Хубавото на това място е, че можеш да получиш прилична английска закуска.

Келнерът донесе предпочитаната от англичаните храна. След като намаза препечената филийка с масло, Хюбърт я захапа шумно.

— Предполагам — каза той, като дъвчеше, — че искаш да чуеш новини от дома.

— Бъди така добър да ми кажеш. Как е баща ми?

— Доста добре, като цяло. Те всички изглеждат добре. Майка ти предприе ново пътуване. Дейви е пораснал, станал е доста висок.

Стивън с усилие запази израза си на вежлив интерес.

Чичо му продължи:

— Моите вкъщи също са много добре. Джефри и Клеър са се устроили добре — добави той и хвърли поглед изпод вежди. — Клеър очаква дете през лятото.

— Иска ви се да бъде момче, разбира се? — попита Стивън отново вежливо.

— О, каквото дойде. Но смея да кажа, че Джефри иска син, за да има наследник в Санхърст.

Настъпи тишина. Въпросите, които Стивън искаше да зададе, останаха неизречени. В тази атмосфера на хладна сдържаност той не можеше да говори за Дейви или за баща си и за да защити себе си, трябваше да поддържа с еднаква твърдост отношението си на показно безразличие.

Накрая генералът завърши закуската си, попипа подстриганите си мустаци, сгъна салфетката с невъзмутима акуратност, която отличаваше неговите действия, и погледна в упор през масата Стивън.

— Как върви… как напредваш в твоето рисуване?

— О, съвсем обикновено. Знаеш, че имаме и добри, и лоши дни.

— Хм! Ти си далеч от дома повече от две години.

— Изкуството отнема много време — рече Стивън с усмивка, с която демонстрираше безразличие. — Времето си тече.

— Наистина. Предполагам, че няма кой знае с какво да се похвалиш срещу положените усилия.

— Твърде малко — запази приличния си тон Стивън.

— Значи говорим за едно нищо, обречено на безсмъртие?

— Още не, но… кой би могъл да каже?

Хюбърт направи надменен жест и запита:

— Защо продължаваш да водиш този начин на живот?

— Не ми е възможно да ти го обясня, но бих могъл да направя това пред човек, готов да се отнесе с разбиране.

— Не е ли това някакъв твой идиотски стремеж към лоша слава, или пък става дума за пълно разложение?

— Кой от тези два мотива смяташ за по-лош?

Преднамереният саркастичен подтекст в думите на Стивън накара генерал Дезмънд да захапе долната си устна. За човек, който се гордееше, че поддържа най-високите стандарти на воинска доблест, който поставяше честта, дисциплината и самоконтрола, чиито хладнокръвна смелост и физическа издръжливост бяха пословични в неговия полк, сегашното отношение на Стивън към него беше равносилно на това, да се покаже червен плащ пред очите на бик. Той реши да спре да говори със заобиколки и да си дойде на думата.

— Ти трябва да се върнеш у дома — каза той и замълча. — Ако не заради семейството си, то заради страната.

Озадачен, Стивън се взря в лицето на чичо си, без да продума.