Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

— Възможно е да не разбираш това — продължи Хюбърт. — Ще има война. След седмици, най-късно след месеци. Германия ще нападне Великобритания. Ще бъде отчаяна война. За да постигнем победа, ще имаме нужда от всеки човек.

Отново не последва отговор. Стивън, който най-сетне разбра какво имаше предвид Хюбърт, усети как набъбва собствената му резервираност. Колко често в миналото генералът беше обявявал фалшиви тревоги за предстояща война! В продължение на години той постоянно изказваше подозренията си по отношение на Германия. Недоверието му към кайзера Вилхелм и неговия генерален щаб съпътстваше тъжните пророчества за неподготвеността на Англия. Без съмнение професията му на войник предполагаше наличието на подобна гледна точка, макар че в семейството този подход на чичо Хюбърт се възприемаше като мания.

— Страхувам се, че ще трябва да те разочаровам. Няма да се връщам у дома.

Последва пауза.

— Разбирам — отвърна Хюбърт с леден тон. — Ти възнамеряваш да продължиш да се мотаеш тук в безделие и да прахосваш времето си в разгулен живот.

— Струва ми се, че имаш невярна представа за моята дейност. Би ли те удивило да узнаеш, че работя по шестнайсет часа на ден? Наистина съм готов да се обзаложа, че аз се трудя на полето на моето изкуство повече, отколкото ти правиш това на войнишкия плац.

— Твоето изкуство! — процеди Хюбърт и устните му се изкривиха. — Каква суетна гнилотия!

— Според теб е абсурдно човек да се вълнува от красивото, а не, както в твоя бизнес — от убиването на хора. Независимо от твоето мнение за нас, ние, художниците, сме единствените, чиято работа има смисъл. Бих рискувал да произнеса една прогноза, че произведенията на великите художници ще се помнят и хората ще им се любуват далеч след като твоите кървави победи бъдат забравени.

Генералът, крайно ядосан, прехапа устни. В застиналите му очи блесна искра.

— Отказвам да споря с теб. Повтарям — каквото и да правиш, ти си оставаш британец и представител на фамилията Дезмънд. Няма да допусна името ни да стане обект на присмех или на презрение. Във време като днешното не можеш да се измъкнеш с художнически цапаници върху парче платно. Трябва да се прибереш у дома. Аз настоявам за това.

— Аз пък отказвам — каза Стивън и стана от масата. — За съжаление, ти не можеш да направиш нищо повече.

И с тази далечна неизменна усмивка, която повече от всичко вбесяваше неговия чичо, той стана, завъртя се на пета и излезе от трапезарията. Като мина през вестибюла, по силата на някакъв вътрешен импулс влезе в служебния офис на хотела и си плати закуската. След това, без да се усмихва, като трепереше леко от нанесените му оскърбления, тръгна по улицата.

Окъпан в странната жълта светлина, която се прецеждаше през остъкления покрив на гарата, експресът „Биариц“ всеки момент трябваше да потегли. Повечето от хората бяха заели местата си, на перона бързаха няколко закъснели пътника, а носачите викаха и бутаха количките си сред шумната бъркотия и облаците от пара и серен пушек. Стивън седеше в своето купе, което беше почти запълнено, и чакаше Пейра с нарастващо безпокойство. Джером, който се намираше в Лувесиен, беше обещал да дойде навреме на гарата. Огорчен от наивността си да разчита на такъв импулсивен и нестабилен по характер човек, Стивън се опита да не мисли за своя приятел. Пейра очевидно нямаше да дойде. И тогава, когато локомотивът изсвири, преди да потегли, той забеляза познатата му фигура да се носи спокойно по перона. Пейра беше облечен в рунтаво занемарено палто, мъкнеше триножник и една ужасно стара пътна чанта.

Той едва успя да се качи в потеглящия влак. След няколко минути Пейра вече поставяше нежно вещите си върху багажника на купето. Когато приключи с настаняването, той се обърна към Стивън съвсем непринудено и с усмивка, която озаряваше набръчканото му и необръснато лице.

— Трябва да ме извиниш. Закъснях. В метрото попаднах на един млад свещеник, който, като разбра, че пътувам за Мадрид, почна да спори с мене за босоногото братство. Той така се разгорещи, че пропуснах моята спирка „Одеон“.

Мекият глас и сърдечният му нрав, толкова вежлив, изискан и весел накараха Стивън веднага да омекне.

— Хубаво щеше да се наредиш, ако не беше успял да хванеш влака.

Пейра веднага стана мрачен.

— Драги приятелю, не ме осъждай за това, че съм се увлякъл от една толкова очарователна тема. Имам намерение да се запозная по-отблизо с този въпрос, като посетя манастира на този орден в испанската провинция Андалусия. Често си мисля и аз да създам босоного братство, посветено на изкуството и медитацията. Това може да се окаже моя шанс.