Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

Изведнъж той разтвори ръцете си и още веднъж прегърна Стивън.

— Недей да обръщаш никакво внимание на твоята болест и на ужасните Моисей и Елиас, които си нарисувал тук. — Твоят „Цирк“ спечели наградата на Люксембург!

В един навъсен следобед в началото на юни 1914 година Стивън минаваше по улица „Фабург Сент Оноре“ към площад „Вендом“. Това беше район, в който той рядко се появяваше, особено в този час, когато богатата и модерна улица го караше да се чувства странно, не на мястото си. След като излезе от залата за разпродажби „Сула“ на улица „Ебер“, реши да се поразходи, за да отшуми главоболието, което го измъчваше в препълненото помещение на търга, и да се върне към собствените си мисли.

Разпродажбата го натъжи и ядоса. За да покрие своята част от разходите по предстоящото им пътуване в Испания, Пейра беше решил да продаде няколко картини на търг чрез посредническата къща „Сула“. Търгът се провеждаше веднъж месечно. За целта той беше предложил десет платна.

На днешния търг една от главните атракции беше едно голямо платно на Бугеро 19, на което беше нарисувана млада жена, облечена в празнично облекло, с кожа с цвят като оцветен маджун, с черна коса, на път по средата и с очи на укротена газела; държеше в ръка палка за бейзбол. В началото картината породи мълчание. След това оживлението и възхищението на аудиторията предизвика бързо наддаване и след броени минути гонгът удари на десет хиляди франка. Много разнообразни антични мебели последваха в разпродажбата, а после дойде ред на кухненските прибори. Картините на Пейра бяха последни в списъка. Първата предизвика лек шепот, втората събуди възклицания, а когато всички картини бяха показани, тълпата вече се смееше сърдечно, насърчавана от порой духовити забележки от дъното на галерията. Нито една от тези творби, направени оригинално и с въображение, не донесе повече от шестдесет франка всяка. Дори нямаше наддаване и десетте картини бяха закупени от един и същ купувач за четиристотин и осемдесет франка. Но кой ли беше той? Не беше ли просто един шегаджия, пожелал да развлече приятелите си? Любопитството застави Стивън да изчака настрана и да попита чиновника на бюрото. Оказа се, че десетте картини са попаднали в ръцете на един агент, художествен посредник на Теси.

— Той купи ли Бугеро? — запита Стивън мрачно.

— Боже мой! Не, господине.

— А защо изкупи другите картини?

Чиновникът повдигна рамене.

— Сигурно господинът познава тънкостите и тенденциите в световното изкуство. Това, което някой купува сега за петдесет франка, след десет години може да го продаде за петдесет хиляди, особено ако този някой е Теси.

Стивън напусна офиса, ядосан на себе си. Но не след дълго настроението му се подобри. Макар че се чувстваше изнуден, а това винаги щеше да бъде така, сега поне Джером разполагаше почти с петстотин франка. Сумата не беше голяма, но като се прибавеше към другите хиляда и петстотин франка на Стивън от наградата, щеше да им позволи да заминат за Мадрид и, ако бъдат икономични, да прекарат заедно няколко седмици в Испания. Тук, в Париж, пролетта беше студена и неприятна — вятърът духаше остро и събираше прахоляк по улиците, а листата на кестените зиморничаво трепереха. Очертаващата се перспектива да отпътуват към по-слънчев климат стопляше сърцето на Стивън.

В този момент той подмина млекарницата, откъдето често пазаруваше още при първото си пристигане в Париж и която се намираше срещу хотел „Клифтън“. Мислеше си с лека усмивка за промените, които ставаха с него, докато минаваше покрай вратите на хотела. Изведнъж изразът на лицето му се промени. Срещу него крачеше, придружен от двама мъже, възрастен френски офицер в униформа с маскировъчен цвят и с кепе. Единият от двамата придружители със силен загар и с военна стойка беше неговият чичо Хюбърт. Стивън можеше да избегне срещата, ако се загледаше във витрината. Вместо това със стегнат вид, убеден, че генерал Дезмънд няма да го забележи, той продължи напред.

Но сгреши. С едва уловимо примигване на сивите си очи Хюбърт го позна, забави ход, направи още няколко крачки, извини се на своите спътници и се върна назад.

— Стивън! — рече той с овладян глас, без да подава ръка. — Щастлив съм да те срещна. Мислех, че е възможно да те намеря на улица „Кастел“.

— Така ли?

— Исках много да те видя. Ще дойдеш ли в моя хотел по-късно? В момента съм с хора.