Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

Тя не заемаше голяма площ — няколко пътечки, разположени около лехи с рози, отвеждаха към пещера със статуя в далечния й край. Очертанията на волейболна площадка се вписваха в конфигурацията на оградата от жив плет. От разговорите си с Дом Артод Стивън беше научил, че след като получила като дарение една малка селска къща, общността се посветила на обучението на двадесет послушници. Тя била създадена съвсем неотдавна и се разраснала благодарение на усилията на самите монаси, които построили със собствените си ръце малкия параклис в съседство със старата сграда. Той можа да го види сега, застанал бледен и някак си неугледен под небето с пухкави облачета…

След като походи наоколо по пътеките, Стивън реши да отдъхне на една от пейките, които бяха в съседство с волейболното игрище. Стар човек в износено кафяво наметало на монашеското братство доеше в обора една крава. В това време започна служба в параклиса и ниското пеене, подхванато от лекия бриз, още повече разстрои Стивън. Той се изправи и полека закрачи обратно към стаята си.

Там видя писмо, адресирано до него, поставено върху тясната рамка на прозореца. Преди около седмица, когато се чувстваше ужасно самотен, той надраска няколко думи до хазяите си на улица „Кастел“ с молба да препращат до посочения от него адрес цялата поща, която пристига за него. Отвори плика. Писмото беше от Стилуотър. Кратка бележка с дата от преди два месеца.

Скъпи Стивън,

Не знам дали това писмо въобще ще стигне до теб. Ако го получиш, то ще ти извести за смъртта на лейди Бротън през октомври. Това не беше неочаквано. Преди няколко седмици беше обявен годежът на Клеър и Джефри. Те ще се оженят съвсем скоро. Няма други съществени новини, за които да те информирам, освен че татко продължава да се чувства много нещастен от твоето отсъствие. Моля те да се върнеш и да поемеш отговорностите си на прилежен син.

С писмото в ръка той седна на леглото. В друго време тази вест от дома може би нямаше да го засегне толкова много. Той знаеше за болестта на лейди Бротън, а привързаността му към Клеър никога не е била повече от едно братско чувство. И все пак новината за смъртта на един близък човек и за сватбата на друг идваше в това отдалечено място в момент, когато беше поразен от болест, и увеличаваше усещането му за самотност. Тя идваше да му напомни още по-болезнено колко далеч е той от целия този приятен живот, който все още би могъл да бъде и негов. Тонът на посланието на Керълин, сбито, изпълнено с неизказана горест и скрити упреци, го накара да се почувства раздвоен, като същество, чиято същинска природа го е поставила в конфликт със семейството, дома и обществото.

След няколко седмици той се почувства укрепнал. Околната природа не го изкушаваше да напусне землището на селото. Навред се ширеха само скали и италиански кедър, грозен и неугледен. Той се сприятели с двете деца на Пиер, работника от къщичката, който го доведе в манастира. Возеше ги на седлото на своя велосипед, помагаше на стария брат Лудвиг в градината и играеше волейбол с послушниците на манастира в часовете им по физически упражнения. Те бяха жизнерадостни младежи, дошли главно от добри буржоазни семейства от Гаронд и околните градове. Може би защото беше чужденец и от друга религия, те се постараха да му окажат внимание по много дребни поводи. Тези запалени новопокръстени от една страна го дразнеха, но от друга го трогваха и забавляваха. Техните сърца бяха свързани с тази малка общност и когато не бяха ангажирани с молитви, те се отдаваха, без да се щадят, на тежка физическа работа в стремежа си да се усъвършенстват.

Един ден, докато играеха волейбол, една забележка, полу на шега, полусериозно, беше адресирана към него.

— Господин Дезмънд, след като сте художник, защо не нарисувате една хубава картина за нашата църква?

Стивън се замисли върху тази фраза и отвърна със сериозен вид:

— Защо не.

Идеята, която не му беше минавала досега през главата, му се понрави като прекрасен начин да се отблагодари достойно за топлите грижи, които полагаха за него. Освен това наложеното му безделие беше започнало сериозно да го гнети.

Същия ден следобед той разговаря с приятеля си Дом Артод, който прие предложението му топло и обеща да го докладва на игумена. Отначало игуменът се колебаеше. Параклисът, въпреки че беше недовършен отвътре, беше плод на продължителни и неуморни усилия, скъпи на сърцето му. Щеше ли да бъде умно да остави скъпата и спечелена с толкова усилия придобивка в ръцете на един непознат художник, чиито дузина платна, макар и със странно излъчване, не свидетелстваха за истински професионализъм? В края на краищата вярата, която ръководеше неговото съществуване, му позволи да вземе решение. Той поръча да извикат Стивън.