Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

Призори слезе от колелото, изтегна се върху малка зелена полянка край пътя и затвори очи. Не можа да заспи, но си почина до изгрева на слънцето и потегли отново. И тогава разбра от една пътна табела, че не се намира на главното шосе, а на някакъв второстепенен път, който минава покрай скалистите пропасти на Вар и се изкачва кръгообразно към Туе и Колмар. Въпреки това реши да не се връща назад. През целия този ден, както и през следващия, той продължи трудния си път през малките селца по хълмовете, като се мъчеше пряко сили да забрави всичко. В Енгрево взе погрешен завой, който го отведе на второстепенен стръмен път, минаващ през гъсти борови гори, високо в планините. Настилката беше лоша и твърда, а встрани неудържимо шумеше буен поток, прелял от коритото си. И все пак този странен страх да се върне назад му даваше сили да напредва, хапвайки по нещичко, когато можеше, спейки на голата земя около купите сено в изоставени краварници, с прегънато на две наметало вместо възглавница. Не желаеше никакъв човешки контакт и това му чувство го държеше настрани и от най-бедните ханчета.

Времето се беше влошило. Сред хълмовете беше влажно и мъгливо. В неделя сутринта, след като пристигна в Атон, малко селскостопанско градче, построено на високо плато, откъм Алпите се изви студен влажен вятър. Разбра, че е неделя по звъна на църковните камбани и по групичките облечени в черно жители, които го гледаха с нескрито подозрение. Капнал от умора и пренапрежение, с неотслабваща враждебност в сърцето, склонил глава над кормилото, Стивън въртеше педалите покрай стените на селището. Изпитваше ужасна нужда от горещо кафе и въпреки желанието си да спре, не го направи. Щом отмина градчето, започна да вали дъжд. Реши, че трябва да си почине. Когато слизаше от колелото, едва не падна. Сгушен под една издадена скала на пътя, дояждайки остатъците от сухата храна, която си беше купил предишната нощ, той се почувства безкрайно самотен и бездомен, сякаш го нямаше, сякаш беше някакъв призрак.

Дъждът продължаваше да вали, но той стана и подкара колелото. След час започна да върти педалите по-бавно, не му достигаше въздух, което го принуждаваше да слиза от колелото на най-стръмните отсечки. От носа му започна да тече кръв и въпреки че си обясни този факт с височината и не му обърна достатъчно внимание, изпита странно усещане, когато кръвта започна да се стича топла в гърлото му.

Към обед започна да се чувства крайно отмалял и през мътилката на обидата, която го притискаше, най-сетне проби лъчът на разума. Никога нямаше да стигне до Оверн по този начин, лудост беше да продължава така. Трябваше да се качи на влак или на някакъв друг удобен транспорт. На картата, която криеше под мокрото наметало, той видя, че ако тръгне пряко, на запад, през Барем, може да стигне до кръстопътя при Дин, който беше на около тридесет и пет километра оттук. Дин не беше много далеч, а беше и на равното, което щеше да му позволи да избегне стръмнините. Тръгна по прекия път, който беше по-широк, но по-труден и караше каплите му да се огъват и да скърцат. Остана съвсем без сили и отново го задави кръвотечението от носа му. Небето се беше свъсило и забулило, дъждът бързо се усилваше и се лееше отгоре му като из ведро. Целият беше вир-вода и в настъпващия мрак скоро го обзе тревога. Запали карбидната си лампа и едва успя да разгледа картата.

След минута от гърдите му се изтръгна въздишка. „О, боже, какъв глупак… какъв сляп, безчувствен идиот!“ Като движеше показалеца си по каретата, той видя къде се беше заблудил. Там, назад, при Сент Андре, вместо надясно, е трябвало да завие наляво. Той се взря в табелата, на която пишеше: „Опасен път, стръмен и изолиран“.

Обзе го нервна, почти паническа конвулсия. Наведе се още по-близо до картата. Трябваше да има някакво селце наоколо. С облекчение откри селцето Сен Жером. За щастие върху него беше отбелязано с кръгче наличието на Червен кръст на Лотарингия, който осигуряваше общежитие от веригата на „Френски турингклуб“, където най-сетне щеше да получи подслон за през нощта. Ако мобилизираше силите си, можеше да го намери за около час.

Стивън натисна педалите, наведен напред срещу вятъра. Соленият вкус в устата му се увеличаваше и като притискаше носната кърпичка към устата си, той усети как тя се навлажнява непрекъснато. Не чувстваше вече краката си, главата му кънтеше, като че я удряха с чук, и щом осъзна, че не може да се движи повече напред, той видя в далечината пред себе си блещукащите светлинки на селцето.